Например чичо Пол.
Всъщност той не й бе истински чичо и Айрис знаеше това още от самото начало. Без да й казват, тя беше наясно с някои факти. Пол Бенет бе обичал майка им, но тя беше предпочела друг, по-беден мъж. Пол Бенет бе приел поражението си романтично — беше останал приятел на семейството и бе запазил платоническата си, романтична преданост. Беше се превърнал в чичо Пол и беше станал кръстник на първото дете — Розмари. Когато почина, стана ясно, че е завещал цялото си състояние на кръщелницата си — тогава момиче на тринадесет години.
Освен красотата си, сега Розмари имаше и наследство. А се беше омъжила за добродушния скучен Джордж Бартън.
Защо? Айрис си бе задавала въпроса тогава, задаваше си го и сега. Не вярваше някога сестра й да е била влюбена в Джордж. Но изглеждаше много щастлива и беше привързана към съпруга си — съвсем определено. Беше привързана. Айрис знаеше тези неща, защото след смъртта на майка им — деликатната, хубава Виола Марл — тя отиде да живее при Розмари Бартън и мъжа й. Тогава беше на седемнадесет години.
На седемнадесет. Айрис се замисли. Що за човек е била тя тогава? Какво беше чувствала, виждала, как бе разсъждавала?
Стигна до заключението, че младата Айрис Марл не се беше развивала достатъчно бързо — не беше използвала мозъка си, беше се примирила с нещата такива, каквито са. Била ли е огорчена от факта, че майка й изцяло беше отдадена на Розмари? В общи линии й се струваше, че не. Бе приела без никакво колебание, че Розмари е по-важната от двете. Розмари вече беше „излязла“ в обществото — естествено бе майка им да се грижи повече, доколкото й позволяваше здравето, за по-голямата си дъщеря. Нямаше нищо по-естествено от това. Някой ден щеше да дойде редът и на Айрис. Виола Марл беше доста далечна майка — заета преди всичко със здравето си, тя поверяваше децата си на бавачки, гувернантки, училища — но в кратките моменти, които прекарваше с тях, неизменно бе очарователна и мила. Хектор Марл почина, когато Айрис беше на пет годинки. Някак си, без да има представа откъде и как е научила, тя знаеше, че баща й е пиел повече, отколкото трябва.
Седемнадесетгодишната Айрис Марл бе приела живота такъв, какъвто е; беше тъгувала за майка си, беше носила траур, беше отишла да живее в къщата на сестра си и мъжа й, на площад „Елвастън“.
Там понякога много скучаеше. Айрис нямаше да „излезе“ от къщи официално до следващата година. Междувременно три пъти седмично вземаше уроци по френски, немски и някои науки. Често нямаше какво да прави и дори с кого да си поговори. Джордж беше мил, приятен и се държеше с нея като брат. Отношението му никога не се промени. И сега беше същият.
А Розмари? Айрис не я виждаше често. Повечето време сестра й прекарваше навън. Шивачи, коктейли, бридж…
Какво всъщност знаеше за родната си сестра? За вкусовете й, за надеждите й, за страховете й? Тръпки да те побият, като си помислиш колко малко можеш да познаваш човека, с когото си живял в една и съща къща толкова дълго! Сестрите не бяха близки помежду си.
Но сега трябваше да се замисли. Трябваше да си спомни. Би могло да е важно.
Без съмнение, Розмари изглеждаше щастлива…
До онзи ден — една седмица преди да се случи трагедията.
Тя, Айрис, никога нямаше да го забрави. Той беше запечатан в паметта й кристално ясно — всяка подробност, всяка казана дума. Блестящата махагонова маса, бутнатият назад стол, набързо изписаният лист…
Айрис затвори очи и си представи сцената.
Как влезе в стаята на Розмари, как внезапно спря.
Толкова се стресна! Това, което видя! Розмари, седнала до писалището с глава, опряна на дланите й. Розмари, разплакана, разтърсвана от дълбоки неукротими ридания. Никога дотогава не беше виждала сестра си да плаче и я обзе страх.
Наистина Розмари беше преболедувала от инфлуенца. Всички знаеха, че след тази болест „човек се чувства депресиран“. И все пак…
Айрис извика с детски, уплашен глас:
— Розмари! Какво има?
Розмари се изправи и махна косата от разкривеното си лице. Направи усилие да се овладее. Каза забързано:
— Нищо, няма нищо. Какво си ме зяпнала така? Стана и излезе от стаята.
Озадачена и разтревожена, Айрис направи няколко крачки напред. Погледът и се спря на писалището, където зърна собственото си име, написано с почерка на сестра й. Нима на нея беше писала Розмари?
Приближи се още и погледна синия лист, с големите, характерно разкривени букви, сега дори повече, заради бързането и вълнението.
Мила Айрис,
Няма никакъв смисъл да пиша завещание, защото и без това парите ми ще получиш ти, но искам да съм сигурна, че някои от нещата ми ще отидат при определени хора.