— Демон? — продължи тя. — Не. Демоните си имат свой живот и нашият свят изобщо не ги интересува, освен когато не бъдат призовани. А това само буди въпроса кой е извършил призоваването и защо? Сериолите? Съмнявам се, защото не съм чувала никога да са извършвали нещо такова, но се надявам да са сериолите, защото ако не са те, значи са дженоините. Дженоините, които искат оръжията да се използват срещу боговете — нали в края на краищата точно за това са създадени.
— Познавам те, Влад: винаги си се чувствал неловко с неща като каузи и причини, колкото и да разпитваш за тях. И колкото и да възразяваш, винаги си най-щастлив, когато имаш една-единствена, изпълнима задача, без да те е грижа за разните там „защо“ или за последствията. Да, но все пак попита и ето, че ти отговорих. — Сетра въздъхна. — Нашите приятели са в опасност. И може да се окаже също така, че в опасност са много повече неща. Докато не научим повече, е невъзможно да кажем със сигурност дали това е част от ход срещу Империята, но определено трябва да си даваме сметка за тази възможност. Може би ще помогнеш да се предотврати сериозна заплаха за Империята, може да се окажеш способен да помогнеш на хора, които са твои и мои приятели. Струва ми се, че наистина си длъжен да се опиташ, и щях да ти кажа само това и нищо повече, но ти поиска да чуеш цялата история. Цялата история би ми отнела повече време, отколкото очакваш да преживееш, източняко, но една малка част поне ти предложих. Дано да си останал доволен.
3.
Неочаквано посещение
Отново бях оставил клавата си да изстине. Туко отново се появи и ми донесе нова.
Добре, значи дженоините бяха спипали ниската самонадеяна Алийра и високия арогантен Мороулан, братовчеди. Признавам, че част от мене изпита задоволство от това, че някой им беше показал, че не са чак толкова яки, колкото се правят. Но другите ми части не можеха да забравят, че, ами, общо взето си бяхме спасявали живота взаимно, и то неведнъж, и че и двамата се бяха държали мило с мен в моменти, когато нямаха причина да са особено мили, и че колкото и да ме дразнеха понякога, все пак имахме много общи неща зад гърба си, и макар да ме болеше да си го призная, изпитвах привързаност към тях.
Помълчах. Съживявах в главата си спомени, които не съм склонен да споделя с вас. Приготвянето и пиенето на клава поне ме върна в състояние, в което можех да проговоря.
— Разбира се, че ще направя каквото мога, но спасяването на света просто не е в стила ми, Сетра. Специализирам в по-дребни неща: чупене на крака, събиране на дългове, пречукване на някой доносник. Дреболии, нали знаеш.
Двете с Тилдра мълчаха. Накрая въздъхнах.
— Добре. Какво трябва да направя?
— Има си процедура — каза Сетра. — Вярвам, че ще подейства. Но трябва да я извършиш.
— Ъъъ… ако попитам защо аз, ще получа ли отговор, който да трае по-малко от час?
— Защото имаш веригата, която наричаш Маготрепач.
— Разбирам. Е, всъщност не разбирам.
— Използваш Маготрепача, за да установиш контакт с Чернопрът, после следваш връзката през един от прозорците на Мороулан.
— Това ли е всичко?
— Да. Твоят артефакт би трябвало да може да се свърже с Великото оръжие дори отвъд некромантските граници, защото Чернопрът би трябвало винаги да може да усеща, на някакво ниво, какво става в тези прозорци. Така поне мисля. Или ще стане, или няма да стане.
— Мда, предполагам, че това са опциите. Въпросът е, какво след това? В смисъл — ако стане, какво да правя?
— Импровизираш.
— Импровизирам?
— Как мога да ти кажа какво да правиш, след като не знам къде отиваш, нито какво ще намериш там?
— Знаеш, че не си падам много по импровизирането.
— Знам. Но си добър в него.
— Благодаря.
— И не разчиташ на магията — имаш други способности.
— Страхотно. След като отворя пътя, в случай че стане и отида там, ако отида, ще разчитам ли на нечия помощ?
„Мене забрави ли ме бе, шефе?“
„Ти да мълчиш, Лойош“.
— Не — отвърна Сетра. — Няма да има кой да ти помогне.
— Схванах. Просто влизам там и импровизирам. Докато импровизирам, ти какво ще правиш?
— Ще чакам.
— Би ли могла, хм, да ми хвърляш по някое око? Да речем, да ме дръпнеш обратно, ако падна на главата си?
— Не знам как. Щом не мога да стигна там, където са, не знам как бих могла да те наблюдавам там.
— Ами… с магия?
— Ако чародейството вършеше работа там, едва ли щяхме да имаме този проблем, а друга полезна магия не мога да измисля. За разлика от теб, не съм вещица.