— Ако ме беше помолила, щях да те науча. Но казваш, че вещерството все пак ще действа?
— Би трябвало. Това е една от причините да поискам ти да го свършиш.
— Вещерството обикновено не е полезно в…
— Забрави ли Пътеките на мъртвите, Влад?
— Още се мъча да ги забравя.
Бях навестил мястото, където умрелите се мотаят като стари Господари на дракони без битки, в които да се сражават, освен онези, които вече са изгубили, и макар да бях жив, преживелицата не ми хареса чак толкова, че да я въртя в паметта си. Тя не каза нищо и рекох:
— Какво ще кажеш за Некромантката?
Сетра килна глава.
— Виж, това е мисъл, Влад. И никак не е лоша, при това.
— Колко отпуска ще пуснеш за усърдието?
— Ще говоря с нея.
Превъртях го през ума си.
— Сетра, ти разбираш ли какво ме молиш да направя?
— Да.
Естествено, че разбираше. Първо, беше дракон. Нещо повече, беше предвождала армии. Никакъв проблем нямаше да заповяда на хората да тръгнат да ги убият — за нея това си беше начин на живот.
— Преди да съм се набутал в това, кажи ми едно: имаш ли някаква сериозна причина да вярваш, че мога да се измъкна жив?
— О, да, разбира се. Ценя високо уменията ти.
— Ах! Уменията ми. Какво пък, звучи успокоително.
— Не се подценявай, Влад.
Каквото и друго да кажех, щеше да прозвучи самосъжалително, тъй че млъкнах, но Тилдра заяви:
— Аз ще отида с него.
Двамата със Сетра я изгледахме. Беше го казала, все едно че обявява какво вино смята да поднесе на вечеря.
— Тилдра — най-сетне проговори Сетра. — Не съм сигурна, че си подготвена за тази мисия.
— Може и да не съм. Но не съм толкова безпомощна, колкото може би си мислите.
— Все пак — каза Сетра. — Това е дейност, за каквато Влад е обучен… — Между другото, това беше новина за мен. — А ти не си.
— Сигурна ли сте в това? — попита Тилдра. — Не говоря за обучението на Влад, но навярно в това, което ни предстои, дарбите ми няма да са съвсем безполезни.
— Разбирам — отрони замислено Сетра. Явно беше доловила в думите й някакво значение, което ми убягваше.
— Сетра, имаш ли нещо против да ми го обясниш това? — попитах. — Струва ми се, че нещо ми убягва.
— Да, вярвам ти.
— Трудно е да се обясни — каза Тилдра. — Но ако желаеш…
— Премислих за обяснението. Само ми кажи дали трябва да го знам.
— Не трябва — каза Сетра.
— Е, и? — попита ме Тилдра.
— Да, май трябва да дойдеш.
— Тогава да започваме веднага.
— Не.
— Има ли причина да отлагаме, Влад? Или просто ти трябва време да си отпуснеш нервите?
— Нервите ми са толкова опънати, че всичкото време на света няма да стигне за отпускане. Но щом ще ходя да ме убиват, държа да я довърша тая проклета от Вийра клава. А сега моля ви, оставете ме на мира да й се насладя.
Сетра се усмихна.
— Знаеш ли, Влад, каквото и да става с теб, ти неизменно си оставаш същият.
— Това е добре. Не съм имал толкова практика да съм си същият, колкото теб. Това означава ли, че ще си довърша клавата?
— Разбира се. Докато го правиш, ще се опитам да се свържа с Некромантката.
Лицето на Сетра се изопна и престанах да я гледам, защото е неучтиво да гледаш нечие лице, докато лицето разговаря психически с друг, а ми е много трудно да съм неучтив в присъствието на лейди Тилдра. Пиех си клавата. Наистина беше много добра.
— Некромантката ще е там — заяви след малко Сетра — и ще се постарае да следи хода на събитията, но не може да гарантира, че ще успее.
Изсумтях и допих клавата. Бях благодарен, че ми го позволиха. Сетра изглеждаше все така развеселена. Не можех да предположа какво си мисли Тилдра, разбира се.
— Тъй. Приключих. Айде да ходим да ни убият. Всички готови ли са?
Сетра сви рамене.
— Аз засега няма какво да правя.
— Телепортът — рекох. — Позагубил съм практика.
— Е, с това мога да се справя.
Скрих двата образеца от камъка Феникс, един златен и един черен, в кутийката им й отново се почувствах оголен, но бях достатъчно уплашен от идеята за дженоините, за да позволя някаква си дреболия като джерег да ме притеснява излишно. Не е ли странно как и най-малката промяна на обстоятелствата може да промени всичките ти приоритети?
„Готови ли сме, Лойош?“
„О, да бе, шефе. По-хубаво не може и да бъде“.
— Готови сме — казах на Сетра.
Тилдра застана до мен, а Сетра, без окото да й мигне, доколкото можах да забележа, накара дневната да изчезне и дворът на Черен замък да се появи около мен.
Прищя ми се да му кажа „здрасти“. Много мои спомени бяха здраво свързани с това място и при това дори не всички бяха лоши. Беше голям и беше замък, целият направен от черен мрамор, прошарен с жилки сребро, и се рееше на около миля във въздуха, и никой освен мен не мислеше, че в това има нещо странно.