— Успех — каза Алийра.
— О?
Огледах ги. Имаше малко празно място, колкото да стигна до белите глинени гърнета на няколко крачки от стената (въздържах се да погледна съдържанието им), но не повече. Веригата беше дебела и като че ли от някакъв материал, подобен на желязо, само че по-гладък и…
— Няма ключалка. Не се отварят.
— Моментално го забеляза, нали? — каза Алийра.
— Майната му. Как ви ги поставиха, между другото?
— Не знам — каза Мороулан.
Погледнах ги.
— Тъй. Значи седите си тука и не можете да мръднете, да се измъкнете или да направите каквото и да било. Добре. Толкова неща съм насъбрал да ви кажа през годините.
— Много смешно, Влад — каза Мороулан.
„И аз мисля, че е смешно, шефе“.
— Мислите ли, че пристигането ни тук е засечено? — попита Тилдра.
— Няма как да го разбера — каза Мороулан.
— Склонна съм да допусна, че е — каза Алийра.
— Добре. Така нещата стават по интересни. Някой от вас да има предложение как да ви измъкнем от тези пранги?
— Трябваше да доведеш Кийра — каза Алийра.
— Да бе. Обаче нещо се разсеях и съм забравил да я пъхна в джоба си.
Клекнах до Мороулан и огледах прангите. Бяха съвсем гладки, все едно че бяха направени и оформени около китките му от някакъв непознат за мен материал. Нещо много твърдо, мътносиво и яко поне колкото желязо.
— Как дойдохте тук? — попита Алийра.
— През прозорците на кулата ми — каза Мороулан. — Използвал е Маготрепач, за да намери Пътедир.
— Чернопрът всъщност, но общо взето — да.
— Значи прозорецът още е отворен?
— Не е — отвърнах.
— Е — каза Мороулан.
— Ще се съобразя с експертното ти мнение.
— Отворен е — каза Мороулан. — Но не знам как можем да стигнем до него без помощта на силите, до които няма достъп оттук, тъй че все едно, че не е.
— Дженоините имат ли достъп до тези сили? — попита Алийра.
— Моля? — каза Мороулан.
— Могат ли да стигнат до нашия свят с помощта на прозореца?
Много тихо, под носа си, Мороулан изруга.
— Не бях помислил за това.
— Предполагам, че и Сетра не се е сетила.
Мороулан и Алийра бяха братовчеди, от дома на Дракона. Мороулан беше от онези типове, дето ходят на стилист поне веднъж в неделята и много се грижат за ноктите си; на младини е овършавал с меча си цели села, когато му се скапе настроението. Алийра беше ниска за драгарка (все пак по-висока от мен, разбира се), стегната, много интелигентна и си падаше по дуелите повече от всяко друго забавление, за което можете да се сетите. И двамата бяха по-големи магьосници, отколкото аз ще бъда някога, макар и малко засенчени от връзката си със Сетра Лавоуд — но това само означаваше, че често пъти ги подценяваха.
И двамата носеха Велики оръжия — тях рядко ги подценяваше някой.
Мороулан не мразеше източняците толкова, колкото бихте очаквали. Алийра не мразеше мен толкова, колкото бихте очаквали. Как точно се забърках с тия двамата е дълга история и едва ли си струва да я повтарям, но може да се каже, че през годините връзката с тях ми беше донесла повече добро, отколкото лошо — поне до този момент.
Огледах веригите на Мороулан, където се свързваха със стената, и не видях нищо, по което да може да се поработи — все едно че бяха излети още когато стената е била построена. Самата стена приличаше на каменна, само дето камъни нямаше, всичко беше едно цяло, все едно че някой я е изсякъл от планинска скала. Какво пък, защо не? Сетра беше направила нещо такова. Нейните стени, разбира се, не бяха толкова гладки.
— Изглежда, не бързат много — рекох.
— Докато не докажем противното, можем да допуснем, че ни наблюдават и слушат — каза Алийра. — И тъй като знаят, че са хванали всички ни в капана, не им се налага да бързат, а като слушат, могат да извлекат полезна информация.
— Например факта, че могат да използват прозореца, за да стигнат до нашия свят — каза Мороулан. — Който ти преди малко беше така любезна да съобщиш.
— А ти пък даже го повтаряш в случай, че са го пропуснали.
— А ти…
— О, я млъкнете — скастрих ги.
Размахах един определен пръст към света изобщо, в случай че наблюдават и че жестът е универсален, и едва сега забелязах, че помещението няма никакви врати.
Отделих малко повечко време да го огледам — усещах погледите на всички върху мен, но не виждах нужда да се обяснявам. Стаята беше някъде около двеста на сто и петдесет стъпки и празна, с изключение на няколко високи метални предмета, които приличаха на рафтове за книги, но без книги по тях. По-скоро приличаше на нещо като склад. И доколкото можех да видя, нямаше нито вход, нито изход. Добър начин да си пазиш имуществото от обир. Трябваше да го запомня в случай, че някога имам имущество за пазене и възможност да си го пазя. Отбелязах: