Но мисълта ми помогна да осъзная, че и двамата дженоини като че ли не бяха въоръжени. Не е нужно да си гений, за да схванеш, че щом не носят оръжия, значи не мислят, че ще им трябват. Тази мисъл също не беше особено утешителна.
Някъде в този момент ме осени, че се намирам в компанията на дженоините, на онези полумитични същества, за които се говори шепнешком и които са предмет на толкова невежествени спекулации, колкото и самата Сетра. Всъщност никога не бях вярвал в съществуването им, а ето ти ги сега — тук, и ето ме и мен тук, и съвсем типично, трябваше да се попритесня какво да се направи по въпроса, а нямах никаква представа.
Лейди Тилдра явно имаше.
Тя пристъпи към тях, изпънала ръце напред, с дланите навън, и издаде серия звуци, нещо средно между котешки врясък и хълцане на хиена.
— Проклятие — измърмори Мороулан.
Виждаше се ясно, че каквото и да ставаше, им беше привлякла вниманието. Единият индивид се приближи към нея и заговори на същия език с дълбок хриплив глас. Доколкото можех да разгадая лицето му, беше леко изненадан — очите му във всеки случай леко се бяха разширили. Израженията на лицата преводими ли са между видовете? Още един въпрос за по-късни размишления. Вече трупах доста внушителна колекция въпроси. Явно по някое време ми бе хрумнало да си прибера Маготрепача — отново се оказа навит около лявата ми китка. Удивително колко лек ми изглежда така и колко по-тежък е, щом го пусна да падне в шепата ми.
„Лойош, защо умът ми блуждае винаги когато съм уплашен?“
„Не е това, шефе: умът ти блуждае винаги, когато си безсилен, защото не можеш да направиш нищо“.
„О!“
„Или може би просто си блуждае винаги, а аз не го забелязвам през останалото време“.
Тилдра заговори отново, дженоинито й отвърна. Зачаках търпеливо като подсъдим, чиято съдба се решава от съдията, докато той стои безпомощен. Предостатъчно, за да ми докара главоболие. Много щастлив се чувствам, когато не съм обект на главоболието. Искаше ми се да задам цял куп въпроси на Мороулан и Алийра, но се опасявах, че няма да е учтиво да подхващам разговор, докато Тилдра врещи и кашля с дженоинито, тъй че запазих търпение и се постарах да изглеждам обръгнал и невъзмутим — не за дженоините, които вероятно нямаше да го забележат, а за Мороулан и Алийра, на които вероятно им беше все едно.
Разговорът продължи. Не можех да разбера дали Тилдра преговаря за живота ни, дали изрежда пред дженоините условията, при които няма да подложи света им на пълно унищожение, или ги пита дали случайно не знаят някои добри рецепти за клава.
Тъкмо се чудех дали ми се ще да пробвам тяхната версия на клава, когато дженоините и лейди Тилдра изведнъж изчезнаха. Не се стопиха като при телепорт, нито забелязах онова сияние и изкривяване на формите, което съпровожда некромантското транспортиране, тъй че беше нещо съвсем различно. И защо трябваше да се изненадвам? Каквото и да беше, стана бързо и чисто — нямаше дори лъх на изместен въздух, с който съм свикнал, което ми подсказа, че природните закони временно са отменени, и това също не ме изненада.
— Изчезнаха — каза Мороулан, което беше толкова очевидно, че дори не го заядох за очевидното.
— Моментът може би е подходящ да се измъкнем от тези неща — предложи Алийра.
— Добра идея — рекох. — Как?
Мороулан се обърна към нея.
— Ако Тилдра е въвлечена в преговори, може да ги осуетим, като…
— Ако Тилдра е въвлечена в преговори, то е за да ни осигури време да се измъкнем оттук — каза Алийра.
— Какво те кара да мислиш така?
— Я не ставай глупак.
„Пак се почна, шефе“.
— Лейди Тилдра — прекъснах ги — не напусна компанията ни по своя воля.
Това ги спря, поне за малко.
— Откъде знаеш? — сопна се Алийра.
— Тя изчезна изведнъж, без дума да каже. Беше най-малкото неучтиво.
— Вярно — съгласи се Мороулан.
„Добре, Влад — казах си. — Тилдра току-що я отвлякоха всемогъщи легендарни полубогове; Сетра и Некромантката са толкова далече, че терминът «разстояние» е безсмислен; а Мороулан и Алийра са приковани към стена с някакво несъмнено магическо вещество, неподатливо на нищо. С което оставаш ти. Направи нещо“.
Мороулан и Алийра ме гледаха, сякаш очакваха точно това. Добре. Страхотно. Помъчих се да измисля какво трябва да знам, преди изобщо да съм започнал да оформям план. Неизвестните бяха прекалено много. Не знаех какви сили и възможности притежават дженоините, нито, освен в най-общи линии, какви може да са целите им. Разбира се, знаех малко за това, което можеха да правят Мороулан и Алийра, а Тилдра… виж, Тилдра сама по себе си беше загадка. Дали трябваше да настоя за отговор пред Сетра защо трябваше да тръгне с мен? Какво знаеше тя, какво умение притежаваше, че да…