Хм.
— Мороулан, би ли имал нещо против да ми кажеш, просто защото съм любопитен, какво точно прави лейди Тилдра за теб?
— Не те разбирам, Влад. Виждал си я. Посреща гостите, води ги през Замъка и се грижи да съм в течение за пристиганията и заминаванията. Мислех, че знаеш.
— Знам го. Добре. Какво друго прави?
— Това не е ли достатъчно?
— Не е.
Той сви рамене.
— Ами, достатъчно или не, това прави.
Поклатих глава.
— Нещо ми се губи.
— Той е източняк, Мороулан — каза Алийра.
Премълчах едно остроумно подмятане, защото забележката на Алийра като че ли събуди на лицето на Мороулан изражение „О!“ и той кимна и каза:
— Всъщност да.
— Добре. Кое е очевидно за вас, а за мен не е?
— Боговете — каза Алийра.
— Какво боговете?
— Ние смятаме и тях за свои гости — поясни Мороулан. — Постоянни гости в домовете ни, непрекъснато. Забравил бях, че ти не мислиш за тях по същия начин.
— Не разбирам.
— Тилдра е, както ти би се изразил, върховната жрица на Мороулан — каза Алийра.
— А-ха.
— Какво „а-ха“?
— Точно това исках да разбера.
— Защо? — попитаха Мороулан и Алийра едновременно и усетих, че Лойош задава същия въпрос.
— Не знам точно. Но знаех, че тук трябва да има някаква връзка и някаква причина Сетра да се съгласи да я прати, и защото трябва да разбера всички тия връзки, ако ще върша нещо полезно.
Мороулан отново сви рамене.
— Добре. Вече разбираш дълбоката истина, че някой, който знае как да се държи вежливо с Господар на дракони, с текла или с император, би могъл да знае как да се държи вежливо и с бог.
— Да не говорим за дженоини — отбелязах.
— Да, с дженоини също.
— И говори езика им.
— Очевидно.
— Какво общо има това със задълженията й на върховна жрица или каквото е там?
— Нищо — отвърна той. — Но тя знае много езици. С много исола е така. Обичай е, също както драконите трябва да знаят да се бият, а джерегите да знаят как да дават подкуп. — Последното го пропуснах покрай ушите си. — Важно ли е всичко това?
— Не знам.
— Тогава може би е редно да насочиш вниманието си към нещо полезно.
— Има два проблема, Мороулан. Първо, не знам какво да направя. Второ, както каза Алийра, ако Тилдра преговаря с тях, може би не бива да ги дразним по време на преговорите.
— Но както ти каза, Влад, тя не напусна по своя воля.
— Знам. Но сигурен ли си, че не би могла да ги уговори? Явно е свикнала да си има работа с много по-могъщи от нея същества. Можеш ли да измислиш по-добър парламентьор?
Това го накара да се замисли. Лойош прошепна:
„Не знам дали изобщо държим да се спречкваме с тях, шефе. Плашат ме тия неща“.
„И с право те плашат, Лойош. Могат да те пречукат, без да се замислят“.
„Не държа да го кажа, шефе, но теб — също“.
„Да, но аз съм добричък“.
— Пробвай с Маготрепача — каза Мороулан. Погледнах го. — По веригите. Опитай с Маготрепача.
Погледнах Алийра. Тя само сви рамене.
— Няма да навреди — рекох.
„Какво те притеснява, шефе?“
„Да не изглеждам тъпо“.
„Идеята беше негова“.
Пуснах Маготрепача да падне в ръката ми. Беше дълъг само стъпка и половина и брънките му бяха станали по-мънички. Пристъпих и ударих веригата, свързваща дясната китка на Мороулан със стената. Кънтежът беше силен, но щом го чух, осъзнах, че помещението не отеква толкова, колкото можеше да се очаква. Нищо повече не се случи. Почувствах се тъпо. Отново увих Маготрепача. Мороулан сви рамене — явно не се чувстваше тъпо.
„Щом Маготрепача продължава да се променя, Лойош, значи все пак нещо става, в смисъл нещо магическо, въпреки че вече не сме си вкъщи“.
„Логично изглежда, шефе“.
„И защо съм толкова тежък? Все едно че с усилие трябва да си вдигам ръцете“.
„Мда. И от мен не очаквай да летя“.
„Тъй, значи Сетра не беше права. Тук има чародейство. Или ако не чародейство, нещо друго — нещо, което може да ни накара да се чувстваме тежки и от което ни е трудно да дишаме. Наистина бих искал да избегна да се бия тук“.
„Добре, шефе. Но само за протокола, къде не си искал да го избегнеш?“
Това не изискваше отговор, тъй че си замълчах. Някъде в този момент забелязах още нещо и изругах.