— Какво има, Влад?
— Главата ми започва да олеква.
— О, това ли?
— Какво значи „о, това ли“?
— Опитай се да дишаш плитко — каза Алийра.
— Какво?!
— Опитай се. Иначе ще се замаеш.
— Щом казваш.
Опитах се да задишам плитко. Не ми стана по-добре, но не стана и по-лошо.
— Да не би да отравят въздуха?
— Не нарочно — отвърна Мороулан.
— Какво значи „не нарочно“?
— Изглежда, това е естествено за този свят. Просто дишай плитко и ще си добре. Скоро ще престанеш да мислиш за това.
— О, добре.
Хванах ръката на Алийра и претеглих прангата. Беше тежка, приличаше на желязо и беше дебела около два сантиметра. Веригата като че ли беше направена от едно цяло и не виждах никакъв начин да се счупи или да се отделят брънките. Огледах брънките, където се свързваха със стената, и пак не видях нищо. Сигурно щях да започна да се отчайвам, но преди да се сетя за това, Лойош каза: „Шефе, върнаха се“ и това ми даде други поводи за размисъл.
„Върнаха се“ не беше съвсем точно; върнало се беше само едното дженоини, но Тилдра беше с него, изглеждаше безупречно и държеше нещо малко и черно. Позволих си да се надявам, че е ключ за прангите.
Докато идваше към нас, си задържах езика зад зъбите — в доброто възпитание има нещо заразително.
— Преговарях с дженоините — заяви тя.
Вгледах се за миг в лицето й — предчувствах, че ще се случи нещо много важно, — но не разгадах нищо във физиономията й.
— Те ще ви освободят, Мороулан и Алийра, ако Влад се съгласи да изпълни една задача за тях.
— Търпение нямам — измърморих, но или никой не ме чу, или не ми обърнаха внимание.
— Искат Влад да извърши едно убийство.
— Ти обясни ли им, че вече не работя в тази сфера на услугите?
— Не съм се съгласявала на нищо. Само поговорих с тях и те си поставиха условията.
— В противен случай ще ни убият, нали? — каза Алийра, все едно че са я заплашили, че няма да я пуснат на вечеря.
— Това не беше уточнено.
— Значи затова ни отвлякоха — каза Алийра и ми хвърли кос поглед. — За да принудят Влад да направи каквото искат.
— Човек би си помислил — каза Мороулан, — че ако това е вярно, по-скоро щяха да вземат Коути или още по-добре… — Млъкна и се намръщи.
— Те са разделени — каза Алийра.
— Е, и? Кой знае как мислят дженоините и какво знаят? Може би не знаят повече за нашите обичаи, отколкото ние за тях, да не говорим за чувствата.
— Достатъчно знаят, за да ни докарат тук, като стръв за Влад. Както забелязваш, той е тук.
— Което ме кара да се чудя какво щяха да направят, ако не бяхте и вие тук, лейди Тилдра.
— Някои от тях говорят нашия език — отвърна тя.
Окашлях се.
— Забелязвам, че никой от вас не задава очевидния въпрос.
— Имаш предвид кого искат да убиеш ли? — попита Мороулан. — Явно е или Сетра, или някой бог, а ти със сигурност няма да го направиш, тъй че какво значение има?
— Според мен би трябвало да е бог — каза Алийра замислено. — Вероятно Вийра.
Тилдра й кимна. Зяпнах.
— Вийра? Искат да убия Вийра?
— Да — каза Тилдра.
— Е, вярно, че ме е ядосвала от време на време. В смисъл, не мога да твърдя, че не съм си го помислял.
— Това не е за шеги, Влад — каза Мороулан.
„Според мен си е, шефе“.
„С мен ставаме двама в случай, че се гласува“.
— Имаха ли някакви предложения като как точно да я изпълня тази задача?
Тилдра ми подаде нещото, което държеше. Представляваше малък черен куб със страна около два сантиметра. Като че ли не отразяваше светлината.
— Казаха ми, че това ще те отведе при богинята. — С другата си ръка извади от колана си нож в кания, който не бях забелязал досега. — Това е много силно моргантско оръжие; ще е достатъчно, както се изразиха те, да попречи на богинята да се изявява на нашия свят.
— Това означава да я убие — каза Мороулан.
— Не точно — поправи го Алийра.
— Е, почти.
Издадох някакъв пръхтящ звук. Не съм сигурен какво означаваше, защото не съм сигурен какво си мислех. Тилдра сложи двата предмета пред краката ми и отстъпи. Имаше нещо ритуално в поведението й, все едно че казваше: „Ето, аз си свърших работата и нищо не казвам за твоята работа, нито каква е, нито дали трябва да я свършиш“.
Вторачих се в черното кубче и моргантската кама. Излъчването й го усещах даже през канията. После попитах:
— Тилдра, ти вярваш ли им?
— Влад! — сопна се Алийра. — Не можеш да го направиш!
— Да — отвърна Тилдра. — Мисля, че казаха истината.
Изпръхтях отново.
„Погледни го от добрата му страна, шефе: вече оправи един крал, сега ще можеш да се похвалиш, че си…“