Тя кимна.
— Такива неща може да се окажат важни. А и по принцип, колкото повече зная за боговете, толкова по-добре.
— Май вече знаеш доста. Може би има неща, които трябва да ми кажеш за Вийра, преди да минем през вратите.
— Може би. Но това, което знам, скъпи ми източняко, е, че за теб тя е Богинята демон, а за мен е Вийра, и че двамата я познаваме по различен начин. Каквото и да ти кажа, едва ли ще е от полза. Всъщност може да те подведе.
Изсумтях.
— Стените бели ли са?
— Да.
— И аз ги виждам по този начин.
— Разбрах те.
— Тогава дай да го чуем.
— От друга страна — каза тя с лека усмивка, — възможно е да не мога да ти кажа нищо полезно, а ти само да се опитваш да протакаш, защото не бързаш за минеш през вратите.
— Разбрах те — отвърнах и закрачих към вратите.
— Почакай.
Спрях.
— Един бог — каза лейди Тилдра — е живото, одушевено въплъщение на един символ.
— Аха. Е, това вече изяснява всичко.
— Вие, източняците, можете да говорите за бог на живота, бог на смъртта, бог на планините и така нататък. Не е ли истина?
— Понякога. Така мисля. Имам пропуски в образованието.
— Всичко това са символи.
— И смъртта ли е символ?
— Определено. В голяма степен. Смъртта всъщност е един много мощен символ, защото дефинира живота.
Много неща можех да отвърна на това, но се спрях на:
— Добре, давай нататък.
Тя се огледа и посочи стените.
— Стоим в дома на едно много могъщо същество; същество с дарби и способности, които далеч надминават тези на който и да било смъртен. По традиция Вийра олицетворява произволните случайности на живота.
— Такава е клюката.
— Добре, огледай се. Домът й изглежда ли ти случаен и произволен?
Изсумтях, защото не обичам да давам очевидни отговори на насочващи въпроси.
— Накъде биеш?
— Натам, че тя не е просто символ, тя е и личност.
— Моля?
— Традицията не греши — каза Тилдра. — Просто е непрецизна. Тя… — Тилдра замълча и се намръщи, сякаш търсеше подходящите думи. — Твоята богиня е капризна. Или поне такава е репутацията й. Може би е защото очакваме едно същество с нейната сила да се държи с известно постоянство и благоприличие, докато тя следва своите капризи също като нас. Но недей да зависиш от нея.
— Няма — обещах. — Никога не съм зависил. — Последното не беше съвсем вярно. Веднъж зависех, но си научих урока.
— Е, това е всичко, което мога да ти кажа.
— Благодаря. Да вървим тогава.
И тръгнахме. Извървяхме доста крачки, докато стигнем вратите, пред които тези на Мороулан изглеждаха джуджета, и спряхме, защото за разлика от вратите на Мороулан, тези не се отвориха, щом застанахме пред тях.
— Може би трябва да кажем нещо — предположих.
— Може би не трябва да влизаме — предположи Тилдра.
Огледах грамадните врати и коридора зад мен.
— Последния път, когато бях тук, в коридора имаше нещо като мъгла. Сега няма. Мислиш ли, че това означава нещо?
Тя поклати глава — онова поклащане на глава, което е отговор на въпрос, на който не знаеш как да отговориш. Изругах под нос и просто защото не знаех какво друго да направя, взех, че почуках.
Нищо не се случи.
„Лошо, шефе. Не си е вкъщи. Май ще е по-добре да…“
„Млъкни, Лойош“.
После бутнах крилата, само защото щях да се почувствам тъпо, ако се отваряха навътре и не са залостени. Не подейства и се почувствах тъпо. Вратите бяха покрити с разни шарки, все бяло върху бяло, абстрактни шарки, напомнящи за бродерията от родината на предците ми. Всички много красиви. Дръжки нямаше. Отворът между двете крила беше достатъчно широк, за да се пъхне шило или острие на нож, но нямах шило, нито нож, който да не се счупи от тежестта на проклетите врати. От друга страна, имах няколко резервни ножа. Извадих един стилет от ботуша си и тъкмо се канех да го пъхна между крилата, когато Тилдра каза:
— Влад.
Завъртях глава, без да пъхам ножа.
— Да?
— Убеден ли си, че влизането с взлом е добра идея?
— Страх те е, че ще я обидя ли?
— Ами, да.
— Не мислиш ли, че убиването й ще я обиди повече?
Тя се усмихна.
— Влад, и двамата знаем, че нямаш никакво намерение да я убиваш.
„Знаем ли го, шефе?“
„Ами, Тилдра поне явно го знае“.
Обърнах се пак към вратата, пъхнах ножа, натиснах малко и острието се откърши. Звукът беше тъп и също като гласовете ни не отекна. Зяпнах дръжката и половината педя острие, останали в ръката ми, свих рамене и го захвърлих. По-скоро тупна, отколкото издрънча, когато падна на пода.
— Добре — рекох. — Друга идея?
— Би могъл да й се помолиш.