Тя се намръщи.
— Опиши ми как ги държат.
Описах й и тя рече:
— Ясно. Веществото ми е познато. Ето какво трябва да направиш. — И ми обясни.
— И това ще свърши работа?
— Мисля, че да.
— Мислиш? А ако грешиш?
— Тогава дженоините може би няма да те убият за опита.
— Страхотно. Добре. Да речем, че подейства. После какво?
— Ако Мороулан не може да стигне до портала си, то е защото дженоините му пречат. Трябва да ги принудиш да престанат.
— Да ги принудя?
— Да.
— И как точно да го направя това, или ще ми изразиш увереността си, че все ще мога да измисля нещо?
— Стига, мой малки източняко. Нима всички тези години в джерег са били напразни? Нима не си се научил да принуждаваш и заплашваш?
Точно в този момент се чувствах заплашителен колкото норска, така че казах:
— Богиньо, обикновено, за да отправи заплаха, човек трябва да има нужната сила. Или поне му трябва в случай, че не повярват на заплахата.
— Много добре, дребосъко. Търсиш общия закон, приложим към конкретния случай. Станал си философ.
Не знаех, че било толкова лесно. Тя продължи:
— След като Мороулан и Алийра бъдат освободени, Пътедир и Чернопрът би трябвало да представляват достатъчна заплаха, не мислиш ли?
— Мен поне ме плашат.
— Е, виждаш ли.
— Но не им казвай, че съм го казал. После какво правим? В смисъл, след като съм освободил Мороулан и Алийра, заплашил съм дженоините да ни пуснат и съм накарал Мороулан да ни върне у дома. В смисъл, това сигурно е само за загрявка, би трябвало да имаш цял план за по-нататък.
— Ще се върнете в Черен замък и ще чакате заповедите ми.
Отворих уста да възразя и я затворих. Да, ако изобщо съществуваше място, където щях да съм в безопасност, то беше Черен замък — причините за това се коренят чак в древната история, но сега няма да ви ги обяснявам.
— Добре. Ясно. Няма проблем. Само дето дженоините ще са го предвидили това, нали? И ще си имат свои планове по въпроса.
— Да — каза богинята.
— Значи искаш да ми кажеш, че всичко това ще е капан.
— Вероятно.
— Но капанът не ни притеснява, защото ще си имаме тайно оръжие, подготвено за тях.
— Какво е това тайно оръжие, дребосъко?
— Надявах се, че ти ще ми кажеш.
— Твоята храброст, бързият ти ум и умението ти да импровизираш, дребосъко. Това е тайното ни оръжие.
— О, добре.
— И, скъпи мой източняко, не допускай грешката да си мислиш, че се шегувам; казвам го съвсем сериозно.
— Още по-добре.
— Изобщо не се съмнявам, че можеш да го направиш.
— Великолепно.
— Съмняваш ли се в мен, Талтош Владимир?
— Непрекъснато, Демон богиньо.
Тя се изсмя късо.
— Хайде тръгвай. Създай неприятности на дженоините вместо на мен, а аз, аз ще направя това, което съм правила винаги: ще бдя над семейството ти.
На това му викат „удар под кръста“ — просто нямаше какво да кажа. Дощя ми се да я попитам как е дядо, но не исках да й доставя това удоволствие, така че казах само:
— Добре.
— Лейди Тилдра — каза богинята. — Вие можете да останете тук, ако желаете.
— Благодаря ви, богиньо, но ще придружа приятеля си.
Това за „приятеля си“ го каза толкова между другото, че ме стъписа.
— Както желаете — каза Вийра и се намръщи. — Разбира се, не съм съвсем сигурна как да ви върна при Мороулан и Алийра.
Въздъхнах.
— Предполагам, че можеш да ни върнеш в Черен замък, а оттам ще я подкараме по същия път.
— Ти какво точно направи, дребосъко?
Обясних й и тя присви очи.
— Я дай да я видя тази твоя верига.
Пуснах я да падне в шепата ми и я протегнах към нея, но вместо да си лежи както си му е редът, тя замърда и се заизвива в ръката ми, и се надигна като готвеща се за удар змия — по-точно за удар по Вийра, която се дръпна назад и вдиша рязко. За малко щях да пусна верижката, но я задържах. Никога досега не го бях правил.
— Богиньо… Аз не…
— Знам — прекъсна ме тя и скръцна със зъби. — Нямаш представа какво точно става, нали?
— Аз…
— Все едно.
Направи няколко движения във въздуха с показалеца си и на мястото на показалеца се изписа черна линия, приблизително с формата на меч. После бързо се запълни и вече виждах образа на Пътедир, увиснал във въздуха пред мене.
— Хайде. Направи го — каза богинята.
Не исках да приличам на идиот, но все пак попитах:
— Какво да направя?
— Направи контакт между твоята играчка и тази на Алийра.
Преглътнах. Не бях особено щастлив от начина, по който се държеше „играчката“ ми, но не можах да измисля добър повод да откажа. Понечих да пристъпя напред, за да опра веригата до образа, но проклетото нещо ме изпревари — пресегна се само и сякаш се удължи. Не, по дяволите, наистина се удължи. Краят му се уви около дръжката на Пътедир. Стегнах се в очакване да се случи нещо, след като направиха контакт, но не стана нищо. Повечето си енергия съсредоточих върху това да не изглеждам, все едно че съм притеснен от всичко това.