Лейди Тилдра изглеждаше много прелестна и изящна. Аз се чувствах грозен и недодялан. От друга страна, след като адреналинът бе спрял да циркулира през системата ми, осъзнах, че все още съм много уморен.
— Я да поспим — рекох. — Можете да се пъхнете под моите кожи, стига да не ми налетите.
— Милорд…
— Пошегувах се. Елате.
Духнах свещта. Отдавна не бях спал сгушен до нечие топло тяло — това събуди спомени, които се бях старал да потискам, а фактът, че не беше човешко същество, не помогна много да го забравя. Имаше време, когато всяка нощ си лягах до жена, която обичах, и още по-хубавото — събуждах се с нея. Онези дни бяха вече минало невъзвратимо и ако си позволях да мисля за тях, можеше да ме измъкнат от вечната напрегнатост, която ми беше нужна, за да оцелея и да остана жив.
Мина много време, но най-сетне заспах. Когато се събудих, се съмваше, а тя беше станала и палеше огъня.
— Имате ли клава? — попита, щом видя, че съм буден.
— Даже и кафе нямам. Но сме само на няколко мили от едно градче.
— Нима? Мислех си, че ще предпочетете да отседнете в някой хан.
— Лойош по-добре се оправя тук, а напоследък мисля повече за оцеляване, отколкото за удобства.
— Извинете — отвърна тя, като че ли съвсем искрено. Но си беше исола, разбира се: те винаги изглеждат искрени. На утринната светлина забелязах, че е облечена в бяло и зелено, в рокля, подходяща по-малко за дълбокия лес и повече за задълженията й в Черен замък, дома на лорд Мороулан, където те посреща с добре дошъл, поднася ти вино и съвсем убедително изглежда зарадвана, че те вижда. Може би за първи път, откакто я познавах, се зачудих: какви всъщност й бяха задълженията при Мороулан?
Тя ме погледна питащо, след което протегна ръка. Кимнах и Лойош прелетя към нея и кацна деликатно. Ръката й беше стегната и леко наклонена, с лакътя под остър ъгъл: знаеше техниката, въпреки че доколкото можех да съдя, никога досега не беше държала джерег, Кой знае защо, това не ме изненада.
— Приятно ми е, че те виждам — каза тя на познайника ми.
Той наведе изящно глава, докато тя не се смъкна под равнището на дланта й, после отново я вдигна.
— Сигурна съм — каза весело лейди Тилдра, — че ми се присмяха.
Чух как Лойош се изкиска в главата ми. Завъртя се на ръката й, плесна с криле и се върна на дясното ми рамо. Роуца, кацнала на лявото ми рамо, пристъпи на място и се разкърши — често го прави сутрин. Вероятно означава нещо. Много интересни страни има в характера на дивия джерег — отровните дребни крилати влечуги, лешоядите на джунглата — но кой знае защо, упорито бях решил да не уча нищо за тях. Предполагам, че Тилдра знае много за дивите исола. Казах й:
— Бас държа, че знаете много за дивите исола.
— Знам нещичко — отвърна тя. — Простете ми, лорд Талтош, но допускам, че главният въпрос, който се върти в ума ви, не е точно този.
— Не е. Главният въпрос в ума ми е закуската. В торбата ми има хляб, сирене и остатъци от сухо осолено глиганско, и малко шунка и пастърма в една кърпа. Хапнете, аз ще изчезна за малко за сутрешния си тоалет. На стотина стъпки има едно поточе, ей зад онова възвишение.
— Благодаря, милорд. Преди малко го намерих.
Отидох, направих каквото трябваше и напълних манерката си с прясна вода. Когато се върнах, Тилдра бе начупила няколко комата хляб и докато се запичаха на камъните до огъня, режеше парченца сирене и ги редеше върху тях.
— Никакви въпроси преди да хапнем, предполагам? — попита тя.
— Точно така.
— Мога да го уважа.
Хлябът замириса хубаво. Когато сложи върху него сиренето и глиганското, устата ми се напълни със слюнка. Сиренето беше пушено; обикновено предпочитам по-сухо и солено, но с глиганското вървеше добре. Ядохме и й подадох манерката с вода. За малко щях да се извиня, че нямам вино, но Тилдра щеше да се огорчи, ако ме чуеше да се извинявам, тъй че си замълчах. Храната беше вкусна. Докато ядях, давах късчета на Лойош, а някои от тях той подаваше на Роуца.
Щом свършихме с яденето, увих кожите и оскъдните си вещи и ги стегнах с каишките, за да мога да тръгна бързо, ако ми се наложи. Като свърших и с това, рекох:
— Е, да го чуем вече.
— С кое да започна, лорд Тал…
— Влад — прекъснах я. — Извинявай, Тилдра, но титлите тук никак не вървят.
— Добре, Влад. Какво искаш да чуеш най-напред? Как те намерих или защо?
— Почни с първото — може да се окаже по-спешно. Щом ти ме намери, сигурно и джерег могат.
— Не и по моя начин.
— О?
— Помниш ли личната кула на Мороулан и прозорците в нея?
Зяпнах я мълчаливо за няколко мига и рекох:
— О. Не, едва ли е вероятно джерег да ме намерят по тоя начин. Не мисля. Макар че Лявата ръка…