— Добре — каза Богинята демон. — Открих ги.
Тилдра застана до мен и сложи ръка на рамото ми.
Богинята направи небрежен жест с дясната си ръка и вляво от мен се появи правоъгълна форма — като рамка на врата; сияеше в някакво мътно червено и просто си седеше така насред стаята. От другата страна изглеждаше точно както от тази — просто част от пастелнобялата зала на Вийра.
— Пристъпи — подкани ме богинята. — И успех.
— Благодаря — отвърнах и, с Лойош на рамото ми и Тилдра до мене, пристъпих през прага и в нищото.
6.
Пазарлъци
Най-лошото в този начин на транспортиране бе, че не последва нищо. Когато телепортирам, дори като оставим настрана гаденето в стомаха, все пак има някакво забавяне на времето и чувство за изкривяване в някаква необяснима посока. А и онзи прозорец на Мороулан — както и да действа: може нищо да не изпитваш, но поне виждаш, че минаваш през нещо, от едно място на друго, и макар да не съществува никаква причина местата да са близо едно до друго, ами, все пак можеш да използваш прозореца да ти излъже ума. Но тук и това го нямаше — в един миг стоях пред Богинята демон в покоите й, където и да се намират, а после беше друго — тежах повече, въздухът миришеше шантаво и стените бяха други — това поне го одобрявах. Адски късмет извадих, че не се наложи да правя нещо, щом пристигнах, защото не бях във форма да се защитя дори от палаво коте.
А отгоре на всичко в първия миг изпитах ужас, докато не осъзнах, че всъщност съм на същото място, където бях оставил Мороулан и Алийра, само че в друга част на помещението и с лице обърнато в друга посока; но се завъртях и ги видях, в другия край на стаята и все така приковани за стената. Сърцето ми си върна нормалния ритъм, в ума ми се задържа само въпросът какво ли щях да правя, ако Вийра ме беше пратила другаде.
Някои въпроси изискват отговори; други човек предпочита да избута настрана и повече да не мисли за тях.
Алийра и Мороулан ме гледаха. Отдадох им наперено чест и тръгнах към тях.
— Е? — попита Алийра.
— Какво „е“?
— Влад…
— О. Богинята демон ли? Убих я, разбира се.
Двамата моментално погледнаха над рамото ми към Тилдра, която, изглежда, им даде някакъв знак, защото Алийра ме изгледа с отвращение, а Мороулан каза:
— Твоето чувство за хумор, Влад, оставя у човек нещо…
— Добре, добре. Спести ми го. Нашите домакини дойдоха ли пак?
— Още не.
— Е, трябва да ги очакваме всеки момент.
Алийра хвърли на Мороулан поглед, който си преведох като „Виж кой е станал стратегът вече!“
— И тогава какво ще правим? — попита Мороулан.
— Какво стана с Вийра? — попита Алийра.
Отговорих на втория въпрос.
— Поговорихме си за политика. И всъщност дори не можах да го извадя онова… нещо.
На бедрото ми висеше — онова нещо. Избегнал бях да го оглеждам, даже да го поглеждам, но сега го направих. Имаше лъскава черна дръжка с прост сребърен напречник, с топки в двата края. Ефесът също беше сребърен: кръгла топка, от която щеше адски да боли, ако я тресна в нечия глава. Дръжката беше по-малка от обичайното за драгарските оръжия, но нищо, моите ръце също бяха малки. Помнех, че е много гладка и хладна на допир. Острието, което още не бях видял, щеше да е от онзи гаден сиво-черен метал, от който бяха винаги моргантските оръжия, и може би имаше жлеб за изтичането на кръвта — не го извадих да погледна. Беше дълго за нож и късо за меч. Непрактично във всяко отношение и сигурно не беше добре балансирано на всичко отгоре, вероятно с леко натежаващо острие. Това, разбира се, беше полезно за сеч по време на битка — бойните мечове често са с леко натежаващо острие, — но ме нямаше много в сечта по време на битка.
И беше много силно. Можех да го усетя дори през ножницата — като присъствие в тила си, шепнещо жаждата си. Искаше да убива, без да дава пет пари кого ще убие; зло като разярен дракон и безсърдечно като дзур на гуляй; хладно като орка, когато сключи сделка.
Мразех го.
Използвал бях вече моргантско оръжие, но никога не съм ги харесвал, никога не съм имал интерес да съм близо до тях. Веднъж ми се наложи да стоя в стая с повече моргантски оръжия, отколкото можех да преброя, и все още понякога ме спохождат лоши сънища, които мога да проследя до това преживяване. А това наистина беше адски силно. Бях го взел със себе си само защото дженоините можеше да наблюдават и ако не го вземех, може би щяха да ми попречат да отида при Вийра. Вече не го исках, но и не мислех, че ще е удобно просто да го хвърля в някой ъгъл на стаята. Изругах го наум и пожелах дано и то, и всичките му събратя да се загубят някъде завинаги.