— Това не е всичко. Сами по себе си прозорците могат да ме доведат тук, но не биха могли да те намерят. Аз…
— Това е облекчение.
— … получих помощ.
— От?
— Ами, от Кийра Крадлата, първо.
— Кийра. Да. — Не вярвах, че Кийра би могла да ме предаде или да направи нещо, което да ме изложи на опасност, без достатъчно сериозна причина.
— Тя знаеше повече или по-малко къде може да си — в коя част на Империята, в смисъл. Каза, че си се грижел за едно болно момче, докато оздравее, и че то живеело в този район, и предполагаше, че вече си го върнал в дома му.
— Съвсем вярно.
— А после, щом разбрах за района, получих още помощ. От Сетра Лавоуд.
— О, от нея значи. — Най-могъщата магьосница на света: какво пък, не бях изненадан, че е могла да ме намери. Особено след като преди около година, когато се натъкнахме един на друг в Северен пристан, ми подхвърли нещо за… — Лойош?
— Да. Подсказа ми по какво мога да те проследя.
„Направо се изчервих, шефе“.
„Млък“.
— Значи, получила си помощта и на Кийра, и на Сетра.
— Да.
Вгледах се в лицето й, но и да знаеше нещо, не го издаде. Така да е, и аз нямаше да се издам.
— Какво е станало с ръката ти? — попита тя.
Погледнах осакатената си ръка, завъртях я и свих рамене.
— Един магьосник се опита да ме изтърбуши. Или не се нацели добре, или аз се оказах по-бърз с Маготрепача. Или той не беше достатъчно бърз, зависи как ще го погледнеш.
— Как се стигна до това, Влад?
Поклатих глава.
— По-късно, Тилдра. Сега още слушаме твоя разказ, нали? Колкото до мен — все ми е едно, но нали знаеш колко любопитен става Лойош понякога.
Тя отново се подсмихна. Познайникът ми не намери за нужно да възразява, а Роуца точно в този момент реши да полети между дърветата — сигурно беше решила, че трохите от закуската не стигат. От трима ни тя като че ли беше най-доволна, че прекара последните години далече от големите градове.
— Сега ли да започна, или първо трябва да си намерим клава?
Не съм исола, но понякога успявам да схвана намеци.
— Защо не? — Станах и я поведох. — Насам.
Отначало повървяхме мълчаливо. Тилдра пристъпваше предпазливо, аз просто си крачех. През последните няколко години почти си бях станал горски човек, макар и не по свое желание. Тилдра явно не беше живяла по гори и си позволих да изпитам известно чувство на превъзходство.
— Кийра така и не ми обясни какво се е случило на момчето — подхвърли тя по някое време.
— Няма кой знае какво за разправяне. Ако бях малко по-циничен, щях да кажа, че беше въпрос на дълг и чест. Пострада заради мен и се опитах да му помогна.
— И успя ли?
— Съдиите още спорят по въпроса. Мисля, че да. Поне отчасти.
— Той къде е сега?
— При семейството си. Недалече оттук. — Спомних си реакцията на близките му, когато го върнах, и реакцията им към мен. Реших да не давам на Тилдра допълнителна информация.
Стигнахме в Апъртаун — с пощата му, склада-сушилня и хана. Последният — перчеше се с избеляла табела, боядисана някога в червено и като че ли с изрисувана пилешка глава — беше почти пуст, но тримата текли, седнали край една маса в дъното, бързо извърнаха погледи от Тилдра, като в същото време се опитваха да ме огледат крадешком. Ако носех цветовете на джерег вместо невзрачните кожени дрехи, сигурен съм, че и мен нямаше да смеят да погледнат.
Домакинята, текла, която беше толкова мършава, че не ми вдъхваше увереност в качеството на храната, ми се стори малко притеснена, когато попита какво желаем.
— Клава, в случай че имате — рекох.
— Клава? — повтори тя, все едно никога не беше чувала тази дума.
— Ако не, ще се радваме и на малко кафе — каза Тилдра.
— Имаме някъде преса за клава. Но…
— Би трябвало да имате яйчени черупки — казах. — А зърна ванилия?
— О, това го имаме, сигурна съм. Но не знам как да направя филтъра.
— Аз знам. Ако ми разрешиш да вляза в кухнята…
— Влад — кротко каза Тилдра. — Мисля да минем с кафето. Стига да има мед и сметана.
— Добре — примирих се аз. Ханджийката удостои Тилдра с поглед, изпълнен с благодарност, и заситни към кухнята да приготви кафето. Върна се с две големи чаши, с каничка гъста сметана и бурканче мед. Тилдра я дари с такава усмивка, че домакинята ни сигурно щеше да я оцени повече от парите, които щяхме да й оставим накрая. С кафето ни донесе и мостра от тукашния хляб — малки кръгли питки с дупка в средата, срязани на две и леко препечени. Опитах и казах:
— Не е лошо. Много добре щеше да върви с розовоперка, пушена, и с мазно сиренце.