— Добре, можеш ли да помогнеш?
— Вероятно — каза богинята.
Вероятно. Това ми хареса. Какъв е смисълът да си божество, щом не можеш да помогнеш на предания си поклонник? Седях си, отпуснал ръце, и в главата ми витаеха мрачни мисли.
Сетра предложи да легна и да се отпусна, докато ни поканят на масата, което ми се стори добра идея, тъй че я послушах и мисля, че съм дремнал малко, преди да ме събуди Лойош, който е много опитен в буденето, като ми обясни, че той самият е свикнал да се задоволява с трохите, но ако искам нещо повече, е време да се пораздвижа.
Изпъшках и се надигнах — нещо, което, както вече бях забелязал, но както отново установих, е по-трудно, отколкото си мислите, с изтръпнала ръка, и тръгнах след Алийра и Тилдра, които тихичко си говореха и с лека походка вървяха към трапезарията. Седнах с Тилдра от едната ми страна и Сетра, в челото на масата, от другата. Мороулан и Алийра се настаниха срещу нас. Попитах:
— А богинята къде е?
— Това философски въпрос ли беше, Влад? — каза Мороулан.
— Да, предполагам.
— Върна се в селението си — обясни Алийра.
— Какво, не е харесала менюто?
Сетра се усмихна, но не ме удостои с отговор. Нямаше и нужда, защото в този момент се появи Туко, понесъл две големи сребърни плата. Постави едното между Мороулан и мен, а другото — между Тилдра и Алийра.
— О — възкликна Сетра с тон, който не бях чувал досега от устата й.
Вдигнах очи. Беше зяпнала храната с отчаяна физиономия. Помъчих се да си спомня кога съм я виждал с отчаяна физиономия.
— Извинявай, Влад. Не проверих какво се приготвя.
Погледнах отново храната, намръщих се, разбрах и се изхилих.
— О! Забавно е, макар че хуморът е малко черен.
Баща ми никак не одобряваше така наречената „полуготова храна“, пример за каквато имахме в платото. Лично аз нямам проблеми с нея — има нещо забавно в това сам да си добавяш нещата, да нагласяш количествата и прочие. Но баща ми беше убеден, че добрият шеф взима всички решения по храната; ако гостът добави дори малко лимон или сол към нещо, което е сготвил баща ми, значи според него нещо не е наред — или с храната, или с госта.
Мисля, че това говори повече за баща ми, отколкото за храната.
Храната пред нас включваше листа салата — пресни, зелени и къдрави. Слагаш на листото лъжичка сливов сос, добавяш малко парченце сушена кетна, кубче запържен праз лук, резенче горчивец, стръкче джинджифил и щипка червен пипер. После увиваш всичко и го лапваш. Подобни неща ги бях опитвал — на повечето острови имаха такава кухня, като на места вместо кетна използваха морски дарове. Двамата с Коути бяхме хапнали веднъж… все едно. Работата е, че за да си го приготвиш, ти трябват две ръце, а Сетра току-що беше загряла, че точно в този момент е неуместно да поднасяш точно това, и беше ужасена. На мен ми стана смешно. Гладен бях, но ми беше смешно.
Най-смешното беше, когато Сетра погледна умоляващо Тилдра. Тилдра, от своя страна, каза:
— Ей сегичка ще ти увия едно.
— Би било страхотно.
Тя ми приготви едно. Дългите й изящни пръсти заработиха ловко и точно, докато премерваше всяка съставка и я поставяше леко върху листото в дланта й; после го уви с плавно движение и ми го поднесе с лек, деликатен поклон. Усмихнах й се, взех го и го лапнах. Оказа се много вкусно: горчивото се плъзва през сливовия сос, после джиджифилът и червеният пипер избухват на езика ти и… схващате идеята. Получих още две, като се постарах да ги хапвам бавно, за да може и Тилдра да си приготви две. Туко се появи със следващото блюдо, заситни и защъка около масата по-пъргаво, отколкото мислех, че е възможно. Поднесе на всеки по нещо като топка ориз, само че оризът беше приготвен с джинджифил и шафран и съм готов да се закълна, с мъничко мед. Беше забележително.
— Моите комплименти, Сетра.
— Благодаря ти, Влад. — Това май беше целият разговор по време на вечерята.
Плодовете се оказаха местни боровинки, ягоди и други, които не бях опитвал досега, но всички бяха много сладки и поднесени с лед и гъста сметана, след което последваха тънки резенчета телешко, съвсем леко изсушено и поръсено с пипер, магданоз и кализжо и поднесено с пресен хрупкав черен хляб. Не можех да го режа с ножа, тъй че поставях резенчето месо върху хляба и отхапвах.
Беше много вкусно.
Ядох много.
Забелязах, че съм увил крака около краката на стола, нещо, което правя редовно, когато се заема сериозно с ядене. Веднага престанах, разбира се — трудно е да изглеждаш корав тип, когато си увил краката си около краката на стола. Сетра ровеше вяло в храната си като всеки път, когато съм се хранил при нея. Знаех, че не яде много — по ясни причини. Зачудих се дали поне се наслаждава на миризмите. Това го добавете към списъка с многото неща, за които никога няма да я попитам, но които бих искал да получат отговор.