Увиването на веригата ме поразсея, докато се съвземах. Алийра и Богинята демон се приближиха до нас и се загледаха над морето. В изражението на Алийра имаше нещо, което не бях виждал досега. Възможно ли беше да гледа това и да мисли за баща си? Как? От друга страна, как не? Първите й думи бяха:
— Какво каза Некромантката?
— Работи по въпроса — отвърна Сетра. — Но казва, че може да отнеме време.
— Е, богинята поне е тук. Може тя да направи нещо — подхвърлих аз.
— Няма да е по-бързо от Некромантката — отвърна Вийра със странно отекващия си глас.
— Защо не?
— Защото — каза търпеливо богинята — тя е по-добра от мен.
Зяпнах я и за малко да изтърся: „Но ти си богиня!“, обаче щеше да прозвучи тъпо, затова само преглътнах и рекох:
— Ясно.
— Добре, Вийра, значи аз ще насоча вниманието си в другата посока — каза Сетра.
В живота си съм се натъквал на хора, които е трудно да разбереш. Богинята демон е единственото познато ми същество, което прави хората около себе си неразбираеми. Нещо много сбъркано има в този ефект.
Алийра извади Пътедир; неволно отстъпих. Алийра насочи острието към Морето, развъртя го два-три пъти, изсумтя нещо неопределено и каза:
— Все още нищо.
Мороулан се намеси:
— Мога да се свържа с Некромантката и да…
— Да я прекъснеш, докато работи — довърши Сетра.
Мороулан се намръщи, после се изкиска.
— Да. Точно това смятах да направя. Не ви ли харесва планът?
— Колкото на теб чакането — каза Сетра.
Мороулан я изгледа.
— Ти нямаш нищо против чакането, а, Сетра?
Тя се засмя.
— На моята възраст човек свиква, малки драконе. Прекарала съм повече време в чакане, отколкото във всичко друго.
Мороулан поклати глава.
— Не мога да си представя, че ще свикна.
— Виждаш ли? Имаш много повече общи неща с нашия приятел Влад, отколкото си допускал.
Отворих уста да възразя и я затворих бързо. Мороулан също нямаше какво да каже. Зяпнахме отново Бедствието на Ейдрон с танца на аморфията: с преливащите се цветове, с възникващите и изчезващи форми и винаги някак изкусително, както една дълбока пропаст е изкусителна за човек, който се бои от височините. Държах очите си колкото може по-нависоко, защото не исках да го гледам, но и не исках някой да разбере, че ме е страх да го гледам.
„Искаш ли да изглеждаш полезен, Лойош?“
„В смисъл, да ги впечатлим ли? Разбира се“.
Двамата с Роуца захвърчаха над околността в противоположни посоки. Казах наум: „Не се доближавайте много до него“.
„Нямаме такова намерение, шефе“.
— Ще получим ли някаква помощ от Императрицата? — попита Сетра.
— Да — отвърна Мороулан. — Изпраща ни Дворцовия магьосник.
— Аха.
Беше шега — Мороулан беше Дворцов магьосник вече от няколко години, след един нещастен инцидент със Сетра Младшата, държала поста преди това.
— Вярвам, че ще сме готови за тях — каза богинята.
— Тя каза, че ще получим помощ от Барлън и още няколко от Боговете на съда — добави Алийра.
Последното събуди у мен няколко въпроса, като например защо по дяволите им трябвах и аз. Но вместо това казах:
— Алийра, защо когато твоята майка богинята заговори, всеки чува нещо различно? Все едно че…
Сетра изведнъж ме прекъсна:
— Некромантката твърди, че идват. Не може да ги спре, но се надява да ги задържи.
Лойош и Роуца се върнаха на раменете ми. Алийра, Мороулан и Сетра извадиха оръжията си. Аз успях да развия Маготрепача, без да го изтърва.
Останах разочарован.
Наистина се надявах Алийра да отговори на въпроса ми.
15.
Когато преговорите се затегнат
Зачудих се дали Сетра е доволна от това, че е отгатнала. Колкото до мен — предпочитах да е сбъркала.
— Виждам ги — каза Алийра.
Проследих погледа й и ги видях почти моментално, на около петдесет разтега от нас, застанали до самото Море — по-близо, отколкото аз изобщо бих се осмелил по какъвто и да било повод.
— Забелязаха ни — каза Мороулан, съвсем безсмислено, защото явно гледаха към нас.
— Какви са тези неща, дето ги носят? — попитах аз.
— Нещо магическо сигурно — отвърна Алийра.
— Благодаря.
„Лойош?“
„Не мога да разбера оттук. Да се приближа ли?“
„Недей“.
Докато се отдръпвах от страховитите Велики оръжия, се озовах до Тилдра.
— Добре — казах й тихо. — Имам план. Първо, ти тайно си Марио, нали?
— Не.
— О! Жалко. Толкова с плана ми.
Тя се засмя, малко пресилено. Вероятно и тя беше изплашена.
Доколкото можех да преценя, дженоините не правеха нищо, освен че гледаха към нас. Алийра, Мороулан, Сетра и Вийра се развърнаха, а двамата с Тилдра останахме леко зад тях. Казах й: