— Може би трябваше да си вземеш оръжие.
Тя поклати глава.
— Та аз не знам от кой край се държат.
Кимнах с мисълта, че все пак щях да се чувствам по-добре, ако беше въоръжена. Защо? Можех ли да й предложа нещо, от което да пострадат? Пък и знаех ли, можеше да е и въоръжена — с исола човек никога не знае. По дяволите, можеше наистина да е тайният Марио. Ако се окажеше това, със сигурност щеше да разреши доста проблеми. Погледнах Маготрепача. Този път беше станал дълъг — близо три стъпки, — но брънките бяха много тънки. Бавно го залюлях.
Пристъпих напред, но Сетра каза:
— Почакай, Влад.
Спрях. Може би имаше план? Щеше да ми хареса, ако имаше план. Щеше да ми хареса всяка причина да не се доближавам до онези неща.
— Сетра, ще нападаме ли?
— Изчакай, Влад. Още не съм сигурна.
Премълчах още няколко въпроса и зачаках.
— Ето! — каза тя изведнъж.
Погледнах накъдето сочеше и видях изправена тъмна фигура, почти на същото разстояние от дженоините като нас, само че от другата страна.
„Това е Барлън“, каза Лойош.
„Той трябва да помогне“.
Обърнах се към Вийра и видях как за миг погледите им с Барлън се кръстосаха. Изпитах самодоволство, все едно че я бях хванал в нещо — нали уж бяха древни врагове и любовници. Така е с боговете, нали знаете. Всичко е в легендите. Ако това продължеше, щях да започна да вярвам в легенди.
След това се появиха другите Богове на съда. Четирима… шестима… може би десет, пръснаха се наоколо. Някои сигурно щях да позная от Залите на съда, ако бях по-близо. От това разстояние някои приличаха общо взето на човешки същества, а други не — познах една фигура, която наподобяваше горяща тояга; друг беше придобил облика на коткокентавър; едно от съществата малко ми напомняше за буца камък Треллан, само че с крака и тънки като клечки ръце; друг пък приличаше на вървяща призма, най-малкото беше многоцветен и погледът ми не можеше да се фокусира върху него; имаше дори и един дракон, който от голямото разстояние като че ли улови за миг погледа ми, все едно че ме познаваше. Зяпнах го. Възможно ли беше да е онзи от Пътеките на мъртвите? Не, не знам защо, но не приличаше на онзи дракон. После той извърна поглед настрана и ме остави да се чудя.
— Сетра? — попитах. — Това ли е то? В смисъл, това ли ще е катастрофалната битка между боговете и дженоините? И ако да, може ли да бъда извинен?
Магьосницата на Дзур планина не ме погледна, но отвърна през рамо:
— Искрено се надявам, че не е, Влад. Мястото за такава битка е много лошо. Резултатите може да се окажат непредсказуеми. Но може и да се случи. Надявам се просто да ги задържим настрана от Морето, да не им позволим да го използват и да ги накажем достатъчно сурово, за да ги откажем да се опитват отново. А в отговор на другия ти въпрос — не, не може. Този артефакт, който носиш, може да ни потрябва — заедно с този, който знае как да го използва.
Страхотно.
Дженоините се оглеждаха и доколкото можех да преценя — не изглеждаха особено притеснени.
— Добре — каза Сетра. — Започваме.
Точно както аз исках. Но всички останали само кимнаха, така че и аз — с тях. Всички тръгнаха бавно към дженоините — и аз с тях. Всички изписаха на лицата си физиономии, все едно са готови да победят или да умрат — и аз с тях.
„Каквото направят, и ти с тях, а, шефе?“
„Разбира се“.
„Ако всички скочат в Морето на Аморфия, и ти ли с тях?“
„Не започвай пак“.
„Хе!“
Роуца се размърда на рамото ми и долових психичния шепот на Лойош. Казваше й нещо — вероятно мястото не й харесваше много. То пък на кого ли му харесваше.
Приближавахме се към тях, боговете — също. Ако бях настроен на повече магически нива, несъмнено щях да доловя всевъзможни могъщи заклинания, вихрещи се над целия район, който сам по себе си представляваше най-могъщото заклинание. Завъртях Маготрепача малко по-бързо.
„Наистина ми се иска да съм някъде другаде, точно сега“.
„О, я стига, шефе. Къде ти е чувството за история?“
„Обичам да чета история, не да я правя“.
„Видя ли, шефе? Заради такова отношение са толкова малко героите“.
„И са толкова много човеците“.
„Хе!“
Роуца отново помръдна на рамото ми.
„Тя как е, Лойош?“
„Ще се справи, шефе“.
„Сигурен ли си? Изглежда ми малко нервна“.
„Да, шефе. За разлика от теб и мен!“
„Прав си“.
Продължавахме твърдо напред, стъпка, две, три, все по-близо до дженоините, застанали на самия край на Морето.
„Шефе, това не ти ли напомня за…“