„Нищо не ми напомня. Млъкни“.
Осъзнах, че продължавам да не поглеждам към аморфията — погледът ми се плъзгаше над нея. И дженоините не исках да погледна, но го направих насила. Загледах ги и в същото време се мъчех да държа под око божествените ни съюзници. Това май наистина се заформяше като една от онези битки, за които пишат песни. Зачудих се дали щяха да споменат и за мен — източняка, джерега, аутсайдера, тръгнал да се шляе по бойното поле невъоръжен, само с една верига, способна да блокира магия, на каквато тук едва ли щях да се натъкна. Може би двамата с Тилдра щяхме да си намерим някое спокойно местенце, където да продължим дискусията си по въпроси на философията и доброто възпитание. Беше ми харесало. Всъщност ми беше харесало повече от всичко друго през последните няколко години. Странно, нали? Тогава не го бях осъзнал, но пленени на някакъв чужд свят, може би в някоя чужда вселена, пленени от богоподобни създания, готови да извършат някакво невъзвратимо зло, двамата с Тилдра си седяхме и си водехме кротка беседа, която общо взето ми харесваше, също като някога с Коути.
Майната му. Моментът май не беше най-подходящ да изпитвам сантиментални чувства. Но точно за тези неща си мислех, докато се приближавах към съдбата или към каквото там се приближавах. Съдба, стих от някоя балада или бърза смърт навярно, ако дженоините ме забележеха или ако се подхлъзнех и паднех в онова.
Колкото до възможните видове смърт, този едва ли щеше да е лош.
Искам да кажа, че болезнената смърт никога не е била в челото на списъка ми с най-желаните неща. От друга страна, никак не си падам по смърт, която ти идва изневиделица, без да ти остане време дори да осъзнаеш, че си отиваш. Когато съм си помислял за това — а в моя занаят мислите ми често са се отвявали към тази най-ужасна от всички възможни теми, — често съм чувствал, че искам да умра спокойно, докато съм буден, без болки, но съзнавайки, че си отивам — с достатъчно време, за да кажа сбогом на света, тъй да се каже, дори това сбогуване да е временно, докато се събудя в Пътеките на мъртвите или след ново прераждане. Но от друга страна, помислих си, какво ще стане, ако точно в този момент се окажа страхливец? Последните мигове от живота винаги са ми се стрували много подходящи за последна духовна равносметка — възможност да си кажеш: добре, как го направи това? Колко ужасно е да стигнеш до този момент сравнително доволен, само за да разбереш, че в последния си миг заедно с живота си си изгубил достойнството си и че цялата ти представа за теб самия се е оказала лъжа! Не, по-скоро бих предпочел да умра насън, нещо, което винаги ме е ужасявало; или дори от внезапния удар на платен убиец, което изглежда най-вероятно, или даже от една погрешна стъпка в аморфия.
Извинявайте, че ви занимавам с всичко това, но както казах, точно такива мисли се въртяха в главата ми в момента, и щом като аз трябваше да ги изтърпя, значи и вие трябва. Примирете се.
Хм… много ли ще ми се ядосате, ако се окаже, че след цялата тая подготовка не се случи нищо особено? Не се притеснявайте. Случва се.
Някак отдалече, все едно в някое затънтено кътче в главата ми, Лойош си общуваше с Роуца, която сякаш малко се поуспокои.
Крачехме право към дженоините, но не и Боговете на съда — те по-скоро се разпръсваха, сякаш за да блокират всякакво отстъпление. Колкото до мен, готов бях да позволя на дженоините да отстъпят, ако искат. Но защо точно ние трябваше да сме групата, тръгнала срещу тях? В главата ми едновременно изникнаха два отговора: първо, имахме Велики оръжия, и второ — не се съмнявах, че тук командваше Сетра Лавоуд.
Имаше дори някой — или нещо — над дженоините — най-малкото, над тях сякаш беше надвиснал някакъв мрак, на петдесетина стъпки над главите им, мрак, който изглеждаше толкова гъст, че спокойно можеше да побира в себе си нещо разумно, или да е разумен, макар че каквото и да беше, лично аз никак не държах да го разбера.
— Сетра, погледни — каза Алийра.
Всички спряхме, погледнахме и разбрахме, че всъщност не сме единствените, които се движат право към дженоините: драконът също се приближаваше.
— Какво пък, едва ли е изненадващо — каза Сетра.
— Кой е това? — попита Алийра.
— Не знаеш ли?
— Не. Трябва ли?
— Да.
— Добре де, кой…
— Не сега — прекъсна я Сетра. Намръщи се и после каза: — Добре. Оставете го на мира. Ще се приспособим.
Не съм сигурен, че ми прозвуча добре, но решението не беше мое. Винаги изпитваш известно облекчение, когато знаеш, че някой друг взима решенията. Може би, ако трябваше да преживея още две-три хиляди години, това чувство щеше да започне да ми харесва. Като гледах Сетра, останах с впечатлението, че е в психичен контакт с някого, може би с всичките богове наведнъж, за да може да насочва битката. Не знам.