И точно в този момент, сякаш нещата дотук вече не бяха достатъчно нелепи, дясната ръка на Мороулан, все още стискаща Чернопрът, изведнъж се вдигна сама и го насочи към връхлитащото дженоини — явно без участието на самия Мороулан, който лежеше в безсъзнание на земята. Беше си направо объркващо.
Чернопрът изхвърли някаква черна мълния и дженоинито залитна назад и отстъпи. Алийра се надигна и насочи Пътедир към гърдите му. Мороулан може би беше жив, в края на краищата. Драконът, без никаква видима причина, се спря, все едно че се беше ударил в стена, затъркаля се — голямо търкаляне пада, когато се затъркаля нещо толкова голямо — после отново се изправи на крака и поклати глава в съвсем човешки жест.
Пристъпих напред да мога да видя лицето на Мороулан.
„Прилича на умрял, шефе“.
„И аз така мисля. Дано да не го притеснява“.
После Тилдра стана и ме погледна, и ако до този момент имаше някакви съмнения за състоянието на Мороулан, физиономията й щеше да ги премахне.
Ако някога изпитате желание да се самоизтезавате, играта на „само ако“ е много подходящ начин за това. Ако бях чул какво ми изрева Сетра или ако се бях досетил. Ако знаех какво правеха. Ако се бях задвижил малко по-бързо — или малко по-бавно. Ако, ако, ако. Човек може да се самоубие с тези „ако“.
Или може да убие някой друг с тях.
Погледнах към Некромантката с надеждата, че тя може би ще успее да направи нещо, но тя дори не беше забелязала падането на Мороулан и не посмях да я отвличам от онова, с което се беше заела.
Едно от малкото неща, които знам за пресъживяването, е, че времето е критично. Стоях на място, въртях Маготрепача и се чудех какво да направя, за да приключи всичко това бързо и Алийра и Вийра да могат да се заловят с него. Лявата ми ръка отново трепна в превръзката само за да ми напомни, че може би ще се оправи, когато ще е твърде късно. Щях да съм доволен дори да можех да извлека Мороулан от бойното поле, но нямаше как да го направя с една ръка.
След това Алийра отхвърча назад и тупна по гръб до дракона като чувал със зърно, без зърното. Помислих, че е умряла или поне сериозно пострадала, но тя се хвана за главата на дракона като за дръжка, надигна се веднага на крака, разтърси глава в жест, ужасно напомнящ драконовия, и отново се върна в битката.
Беше ужасно да си помисли човек, че едно от тези създания се забавлява с Богинята демон, Сетра Лавоуд, Некромантката и дракон, и с Алийра е’Кийрон — след като беше убило самия Мороулан е’Дриен. Ужасно не, ами оттатък. А друго се държеше самичко срещу Боговете на съда. Срещу самите богове! Не, мястото ми определено не беше тук.
Алийра не изглеждаше особено притеснена — вдигна Пътедир, нададе вик, толкова силен, че го чух над оглушителния грохот, и нападна.
Дженоинито я забеляза, отхвърли Богинята демон настрана и се завъртя срещу Алийра.
Пътедир сякаш щеше да го порази в шията, но създанието вдигна ръка и точно както преди задържа и Пътедир, и Алийра сковани на място.
Явно бяха успели да възстановят връзката си с Морето. Зачудих се дали това не означава, че можем вече да отстъпим, да кажем „битката е загубена“ и да се приберем у дома.
Предполагам, че не.
Вийра скочи на гърба му и започна да го хапе и дращи като мръсница в някой бардак, току-що разбрала, че някоя колежка й е взела назаем роклята й и я е оцапала с вино.
Дженоинито бързо се завъртя и удари Алийра със стъпалото на Богинята демон — всичко изведнъж заприлича по-скоро на кръчмарска свада или на цирков фарс, отколкото на битка между силите на Доброто и Злото. Алийра отново тупна на земята, а Богинята падна от гърба му, при което го остави с гръб към нас. Беше идеалното положение за удар, за което бях чакал дотогава, но да ви призная, не беше ми и хрумвало, че ще се насиля да го направя.
Хрумна на другиго обаче.
Усетих леко подръпване на хълбока си, като на тромава улична крадла, опитваща се да ми отмъкне кесията. Посегнах да сграбча китката, забравил, че ръката ми е парализирана. Преди да съм успял да направя каквото и да било, Тилдра ме беше подминала, стиснала моргантската кама, която бе измъкнала от канията на колана ми.
И преди онова да успее да се обърне, лейди Тилдра заби с все сила камата в гърба му.
Колкото и силно да е едно дженоини, една моргантска кама между плешките може сериозно да му смачка фасона.
Предполагам, че го постигна изненадата, неочакваността на атаката, но от всички магии и Велики оръжия, и богове, дракони и некромантки, тъкмо тази атака, с това оръжие, успя да пробие.