Липсват ми дните, в които съм изпадал в носталгия.
Лейди Тилдра беше вътре в камата — някъде, някак, и аз щях да отида, за да я прибера или… ами, щях да отида и да я прибера.
Сигурно трябваше да се изненадам колко лесно съзнанието ми навлезе във веригата, но дори това действие ми се стори нормално, естествено, неизбежно — изпращането на съзнанието ми навътре в Маготрепача бе най-лесното нещо на света и можех да съм го направил по всяко време, ако се бях сетил да го опитам. Движеше се, въртеше се на спирала, летеше дори, през коридори от злато; безкрайни коридори, със странични пътеки и пътечки, водещи навсякъде и никъде, с топъл, почти горещ полъх, който галеше лицето ми.
Усещах Тилдра навсякъде около себе си, отвсякъде — нещо като дружелюбна сдържаност, придаваща червеникав оттенък на златото, и в този момент, мисля, че открих тайната й, разбрах как бе успявала да се държи така дружелюбно с всеки, влязъл в цитаделата на Мороулан все едно по каква причина: тя обичаше хората. Тя просто ги обичаше. Дядо ми също беше такъв, но не мога да се сетя за много други. Коути може би, когато си го позволеше. Странно беше да познаваш такова същество. Мисля, че точно заради това така и не бях успял да я разбера, и затова винаги, макар и на себе си, правех иронични забележки за нейните вежливи жестове и се опитвах да открия скрити мотиви във всичко, което вършеше; трудно е да се чувстваш удобно с някой, който просто те обича, без никаква причина, докато ти винаги…
Не, не беше време за това. Трябваше да я намеря, да намеря центъра на „Тилдриното“ сред цялата бъркотия от злато, движение и свистящи назад коридори.
Извиках я, но не получих отговор, и все пак усещах присъствието й; същността й, която доскоро ми беше толкова трудно да определя, беше смазваща. И в същото време бе някак статична: в смисъл, тя като че ли не изпитваше нищо и не правеше нищо, тя просто беше.
И докато я търсех — движех се сякаш отчасти защото го желаех и отчасти — тласкан от някаква сила, която осъзнавах съвсем смътно — започнах да забелязвам тук-там някакви едва забележими сиви нишки, увиснали безразборно из коридорите, през които преминавах. Сграбчих една по пътя си — стори ми се съвсем уместно. Нишката поддаде и тръгна с лекота след мен, и както я държах, Тилдра сякаш ми се стори по-близо — усещането за присъствието й стана по-силно. Сграбчих още една и още една, втората — с лявата си ръка. Добре, тук и сега имах две здрави ръце. Защо пък не? Всеки път, щом зърнех сива нишка, увиснала от стена или таван, я грабвах и я задържах, а ако пропуснех някоя, пресягах се през рамо, без дори да поглеждам дали ще я уловя. Събирах нишките, усуквах ги, връзвах ги и ги държах.
Вече не усещах гъделичкането по ръката си, но вместо него сякаш гъделът беше изпълнил цялото ми тяло, от което се чувствах силен, жив и дори могъщ. Имаше и едно леко замайване, но не неприятно. Зачудих се дали трябва да се безпокоя.
„Лойош, трябва ли да се безпокоя?“
Паузата, която последва, преди да ми отговори, беше много, много дълга — нещо необичайно, а когато отговорът му стигна до мен, беше смътен и объркан, и сякаш от голямо разстояние: „Не знам, шефе. Не знам нито къде си, нито какво правиш, нито… тук всичко се е нажежило, Богинята демон и Алийра са… Уплашен съм, шефе“.
Когато познайникът ти е уплашен, крайно време е и ти да се уплашиш.
Но…
Но не изпитвах безпокойство. Цялата идея с притежаването на познайник е в това да ти казва кога трябва да си уплашен от нещо, което не изглежда страшно — познайникът е твоето друго „аз“, което внимава и се грижи да не ти направят нещо лошо, докато вниманието ти е другаде, и ситуацията беше точно такава, но инстинктите ми подсказваха да продължа напред, да продължа да търся Тилдра, да продължа да събирам всички онези нишки на сила.
Ако Лойош ми беше казал да се измъкна, щях да го направя, но той не беше сигурен, при което решението си оставаше мое. Беше рисковано. Но една мисъл не искаше да ме изостави: ако аз бях попаднал вътре и Тилдра беше решила да ме потърси, нямаше да се спре, докато все още има надежда.
Добре, решението беше взето: продължаваме напред.
Една прочута личност е казала някога, че трудното в това да си съдия е присъдата ти да звучи със сто процента увереност, когато си уверен едва петдесет и един процента. Разбирах какво е имал предвид: опитвах се да оставя съмнението зад себе си, за да мога да продължа своето психично, или некромантско, или мистично пътешествие през Маготрепача, но не беше лесно, защото съмнението се разсейва по-трудно от илюзията, а със съмнението идват и несигурните полумерки. А нищо добро не е постигано никога с несигурни полумерки.