Пътедир обичаше Алийра. Ледоплам обичаше Сетра. Чернопрът обичаше Мороулан.
Лейди Тилдра обичаше мен.
Защитата, която бе сътворило дженоинито, беше, както казах, внушителна, но в същото време беше смехотворна. Разбира се, тя щеше да спре Ледоплам, Пътедир и Чернопрът; колкото и могъщи да бяха тези оръжия, не бяха създадени за това. В мига, в който атакувах защитните заклинания на дженоинито, усетих същия гъдел, който изпитвах обикновено, щом Маготрепача прихванеше нещо, нацелено срещу мен. Прерязах ги като хартия.
Дженоинито усети, че защитата му рухва. Завъртя се и много бързо, като нападаща исола, забих Лейди Тилдра отдолу, под брадичката му и в главата.
Съществото изрева и се сгърчи, все едно че всички мускули по тялото му се стегнаха наведнъж, а после по-скоро усетих, отколкото видях как Ледоплам и Пътедир се включиха във веселбата, и ме обля някакво чувство на мощ, на енергия и блаженство, и също така осъзнах причината за това.
Рухнах на земята безсилен. Имах чувството, че можех да се справя с всички дженоини във вселената, с една ръка вързана отзад. Чух собствения си смях и се обърнах към другите две, но в този миг Некромантката нададе вик и падна на колене, и също толкова бързо те изчезнаха, като оставиха само половината богове на този свят, един много голям дракон и малката ни групичка, застанала до Бедствието на Ейдрон, до Мороулан, който беше умрял, и неговата икономка, която беше повече от умряла.
А може би — по-малко от умряла.
Внезапната тишина беше разтърсваща; потопих се в нея. Имах чувството, че мога да изригна искри от себе си, и сигурно щях да го направя, ако не внимавах за тези около мен. Беше толкова тихо, че можех да чуя дъха на приятелите си. В този момент осъзнах, че Морето вече не издава никакъв звук. Нямаше го дори обичайния океански грохот.
„Добре ли сме, приятел?“
„Страхотно, шефе. И Роуца също е чудесно. Както и ти между другото, въпреки че малко се попритесних“.
„Да, аз също“.
„Мисля, че изпитвам малко ревност обаче“.
„Ухапи ме“.
Той го направи, но по възможно най-милия начин.
Сетра коленичи до Некромантката, която се размърда и тръсна глава — може би за да прочисти ума си — възможно най-човешкия жест, който бях виждал някога у нея.
— Пробиха преградата на Некромантката, нали?
— Груба сила и отчаяние — отвърна ми Богинята демон със странния си глас, който прозвуча още по-странно в ужасната тишина. — Но по непонятни причини прекъснаха връзката си с аморфията.
— Значи победихме? — попита Сетра, много изненадано.
Вийра погледна Мороулан и Тилдра на земята и кимна.
Алийра промълви, с най-странния тон, който бях чувал от нея:
— Тати го направи. Тати им прекъсна връзката.
Сетра я зяпна.
Алийра кимна и каза:
— Аз го помолих и той го направи.
Какво пък, приятно ми беше да разбера, че все пак са направили нещо, докато бях разсеян.
Сетра се загледа към Морето.
— Значи Ейдрон е някъде там?
— Да. Подозирам, че е някъде там.
— В пълно съзнание? В разум?
Алийра сви рамене. Разбрах жеста й. „Съзнание“ и „разум“ не са чак толкова изчистени понятия, както току-що бях научил. В очите на Алийра имаше сълзи. Е, предполагам, че имаше много поводи за плач, а щеше да има още повече, ако не успеехме скоро да съживим Мороулан. Погледнах натам, където доскоро бяха дженоините, но от тях нямаше и следа; боговете и дори драконът също бяха изчезнали. Бяхме само Сетра, Алийра, Некромантката, Богинята и моя милост; и Мороулан, и това, което доскоро беше Тилдра. Мечът на Мороулан се беше върнал на кръста му, все така стиснат в мъртвата му ръка — не знам точно кога бе станало това.