— Трябва да се заемем с Мороулан — промълви Алийра. Очите й бяха пълни със сълзи.
Сетра се надигна и каза:
— Да. И то бързо.
Погледна тялото на Тилдра, изпънато на земята, после оръжието в ръката ми, после мен.
— Браво, Влад.
Алийра, още замаяна и цялата оцапана в кръв, но с мрачно лице, кимна. Очите на Богинята демон обаче се бяха приковали в оръжието в ръката ми. Какво пък, кой би могъл да я обвини?
— Това можеш да си го прибереш — изсумтя тя накрая.
Погледнах я в очите и се изкисках.
— Добре, богиньо.
Вийра се намръщи.
Почистих я в тялото на дженоинито — някои обичаи трябва да се спазват все пак, — след това я прибрах в канията. Ръката ми се плъзна по гладката златна дръжка, доскорошния Маготрепач. Зарадвах се, като открих, че прибирането й с нищо не смали усещането за личността й.
Взрях се във Вийра и тя отвърна на погледа ми, но нямаше какво повече да ми каже. С вял жест за сбогом се стопи в облак от блестящи искри и изчезна. Междувременно Сетра беше вдигнала Мороулан в ръцете си и сега каза:
— Хайде, застанете до мен.
Алийра погледна към Морето, за да се сбогува с татко си, предполагам. После Алийра, Некромантката и аз застанахме до Сетра, махнахме се от проклето място и отново се озовахме в недрата на Дзур планина.
17.
Сбогуване с приятели
Положиха Мороулан на един диван и Алийра и Некромантката се заловиха с него. Погледах малко, след което се обърнах към Сетра.
— Е, значи спечелихме.
Тя кимна.
— Да, бих го нарекла победа. Искаха да установят връзка с аморфията. В смисъл — постоянна връзка, на нашия свят, с чиято помощ да могат да ни предизвикат. Провалиха се. И освен това унищожихме двама от тях, което си е голям подвиг.
— Добре.
Сетра поклати глава и промърмори:
— Ейдрон.
— Да.
— Трудно ми е да го повярвам. Съзнанието е, хм, не знам.
— Мда. Съзнанието е странно нещо, нали?
Погледна ме, уловила интонацията ми, и промълви:
— Тя ще ми липсва.
— Да. — И след миг мълчание я попитах: — Ти знаеше ли?
Очите й се разшириха.
— В смисъл какво предстои да се случи?
— Да. Тилдра, оръжието… всичко.
— Не, Влад. Представа нямах. Ако имах представа, изобщо нямаше да позволя… не, не знаех.
— Сетра, какво ми изрева тогава, сред цялата врява?
Отвърна ми с иронична усмивка.
— По-добре да не знаеш.
— Сигурно, Сетра, но все пак ми кажи.
— Казах ти да хвърляш око на Тилдра. Стори ми се, че се кани да извърши нещо глупаво.
— Да, предполагам.
— Но май за всички ни е добре, че стана така.
— За всички ни освен за лейди Тилдра.
— Да. Е, вече си член на един изключителен клуб, Влад. Вече си един от онези, от които боговете имат причина да се страхуват. Поздравления за теб и за Богоубиец.
— Лейди Тилдра — поправих я с нежност.
Тя сви рамене.
— Както предпочиташ.
Докоснах дръжката и сякаш усетих как ме докосват пръстите й.
— Допускаш ли, че дженоините са го знаели?
— Не — отвърна Сетра. — Ако го бяха подозирали, изобщо нямаше да поставят оръжието в ръцете ти. Те искаха да убиеш Вийра, точно както го казаха.
— Искаш да кажеш, че е било само това? Наистина са очаквали просто да отида и да я убия?
— Да. Това щеше да им осигури достъпа до По-малкото море и щяха да установят своя връзка — в смисъл постоянна, с техен Глобус, по същество. Щеше да се окаже ужасен удар срещу нас. Въпреки че, след като вече знам, че Ейдрон е там някъде, не знам какъв щеше да е резултатът.
Поклатих глава.
— Но, Сетра, като оставим шегите настрана, аз никога не бих убил Вийра. Искам да кажа, никога не съм мислил сериозно за това.
— Да, знам.
— Звучи нелогично.
— Нелогично за нас, Влад.
— След като толкова зле ни разбират, Сетра, не съм сигурен дали изобщо трябва да се притесняваме от тях.
— Колкото и да разбират, все пак притежават голяма мощ.
— И все пак как можаха да се издънят при толкова сложни планове?
— Просто не ни разбират, това е всичко. Никога не са могли. Поговори някой път с Вийра — това е бил недостатъкът им от самото начало.
— Не смятам, че Богинята демон ще държи да си има работа с мен в скоро време. А това ме устройва напълно.
— Да, предполагам, че те устройва. И, Влад…
— Да?
— Ако се случи да ме няма, когато Лейди Тилдра се събуди, нали няма да забравиш да й предадеш поздравите ми?
— Да се събуди? Какво искаш да кажеш?
Тя се усмихна.
— Предпочитам да не ти го казвам.
Проклетница!