Алийра, все така цялата в кръв и замаяна, залитна и приседна до нас. Погледнах към Мороулан и видях, че гърдите му се повдигат и спадат. Кимнах й.
— Моите поздравления.
Отвърна ми с кимване и затвори очи. Сетра каза:
— Добре. А сега да се погрижим за теб.
Алийра явно беше твърде изтощена, за да възрази. Надигна се с усилие и излезе от стаята със Сетра.
Некромантката се отдръпна от Мороулан и седна срещу мен. Погледахме се мълчаливо. Накрая тя каза:
— Мога да те отведа където поискаш.
— Благодаря. — Хвърлих поглед към Мороулан. — Кой ще му каже за Тилдра?
— Сетра според мен.
— Не й завиждам.
— Ти какво ще правиш?
— Същото като досега.
— Вече имаш по-малко поводи да се боиш от дома Джерег — най-малкото моргантските оръжия не би трябвало да те плашат толкова.
— Вярно. Но май се поотървах от доскорошното си перчене. Бих предпочел да не им давам шанс.
Тя кимна.
— Тогава къде?
— Може би ще навестя дядо си.
— Сигурна съм, че ще се зарадва.
— Или ще се отправя на Изток.
— Родината на предците ти?
— Да. Бил съм там веднъж и ми хареса доста. Може би ще организирам някаква отбрана в случай, че Сетра Младшата реши да се опита да завладее Изтока. Веднъж я надвих, може да успея отново.
Тя ме изгледа съсредоточено.
— Кога ти хрумна това?
Свих рамене.
— Не знам. Току-що, предполагам, докато си говорех с теб. Защо?
— Звучи някак твърде ангажирано за теб, Влад.
— Може би е влиянието на Лейди Тилдра — казах с ирония.
— Точно това си мислех — отвърна тя без ирония.
— О. Ами, може пък да направя нещо друго.
— Влиянието на Лейди Тилдра лошо ли е?
Замислих се.
— Не. Мисля, че не.
— На мен ще ми липсва — каза Некромантката. И добави: — На теб също.
За малко да отвърна с ирония, но се въздържах. По рефлекс.
Рефлексите ми може би се променяха, но никак не държах да ги проучвам, за да разбера. Попитах:
— Случайно да става нещо по-забавно в Адриланка напоследък?
Тя се усмихна леко.
— Боя се, че не следя такива неща.
Кимнах.
— Добре. Ето какво ще направим. Адски ми се ще да отида в Адриланка и адски ми се ще да похапна в „При Валабар“, а ако джерегите ме намерят, чудесно, ако не ме намерят, все ще измисля какво да правя по-нататък, докато ям. Ако нещо съм пропуснал…
Откъм дивана се чу тих стон. Погледнах натам. Очите на Мороулан изпърхаха и се отвориха. Устата му се отвори да каже нещо, но не успя.
— Спечелихме — казах му. — Не беше приятно, но спечелихме.
Не, нямаше точно аз да му го кажа.
„Шефе, стомахът ти ще ни умори всички“.
„Сигурно, приятел. Не се оплаквай, ще си получиш трохите“.
„О, не се оплаквам. Само отбелязвам“. Роуца се размърда на другото ми рамо. Предполагам, че Лойош й беше намекнал какво предстои. Като за див джерег, много бързо беше развила вкус към цивилизована храна.
— Добре — казах на Некромантката. — Хайде да тръгвам.
— Веднага? Не искаш ли да изчакаш Сетра и Алийра?
— Предай им моето „сбогом“, моля те.
„Шефе, сигурен ли си? Точно сега?“
„Не искам да се мотая повече тук“.
Некромантката стана. Казах й:
— Можеш ли да ме поставиш точно пред входа?
— Съвсем лесно.
— Е, добре.
— Какво ще си поръчаш?
— Не знам. Но ще започна и ще завърша с клава.
Мороулан се окашля, понечи да проговори, но издиша шумно и отпусна глава.
— Съжалявам — казах му.
Той ме погледна и вдигна вежда.
Поклатих глава. Некромантката сложи ръка на рамото ми, аз сложих ръка на дръжката на Лейди Тилдра. Лойош и Роуца заеха местата си и Дзур планина изчезна, и се озовах навън, точно срещу познатата ми гледка на „При Валабар“, която, представете си, изобщо не беше се променила. Замириса ми на лук и чесън, и на печена кетна. Нямаше никакви убийци, дебнещи да ме довършат. Поне засега.
Извадих амулетите от кутийката, окачих ги на шията си просто по рефлекс и влязох.