Накъсо, почти грубо, дон Алфонсо каза:
— Ще подпиша сега.
По-рано той обикновено пишеше името си на латински: „Alfonsus Rex Castiliae“ или „Ego Rex“; напоследък все по-често се подписваше на езика на народа, на простонароден латински, романски, кастилски.
— Надявам се, че за теб ще бъде достатъчно — рече подигравателно той, — ако поставя само: „Yo el Rey“?
Йеуда отвърна шеговито:
— Бих бил доволен и само от твоята рубрика, от твоята завъртулка, господарю.
Дон Манрике подаде на Алфонсо перото. Кралят подписа и трите документа бързо, решително, с непроницаемо изражение, тъй както човек се решава на неприятна, но неизбежна крачка.
Йеуда го гледаше. Със задоволство го изпълваше постигнатото, с радостно напрежение очакваше предстоящото. Признателен бе на съдбата, на своя бог Аллах, на своя бог Адонай. Чувствуваше осезаемо как мюсюлманинът в него умира и изведнъж в паметта му изплува благодарствената молитва, която още като дете го бяха учили да изговаря всеки път, когато постигнеше нещо ново: „Слава на теб, Адонай, боже наш, ти, който ми помогна да доживея до тоя ден, да го дочакам и да го преживея.“
Сетне той също подписа документите и ги подаде на краля — почтително и все пак с едва забележимо, лукаво нетърпение. И наистина Алфонсо се изненада, когато видя подписа, веждите му се свиха и челото му се сбърчи; буквите бяха странни.
— Какво значи това? — извика той. — Това не е арабски!
— Позволих си, господарю — обясни учтиво Йеуда, — да сложа своя подпис на еврейски.
И почтително обясни:
— Чичо ми, когото благоволението на твоя августейши дядо въздигна в княз, винаги се е подписвал на еврейски: „Йеуда Ибн Езра, А-Наси, князът“.
Алфонсо сви рамене и се извърна към доня Леонор; явно смяташе аудиенцията за приключена.
Ала тогава Йеуда каза:
— Моля за още една милост, за ръкавицата.
А ръкавицата символизираше важно поръчение, което рицарят даваше на рицар; след успешно изпълненото поръчение ръкавицата трябваше да се върне на собственика.
Алфонсо сметна, че през тоя час е преглътнал вече достатъчно дързости и се готвеше да отговори рязко; но предупредителният поглед на доня Леонор го възпря. Той каза:
— Е, хубаво, да бъде, както искаш.
И сега Йеуда коленичи. И Алфонсо му подаде ръкавицата.
Но сетне, сякаш се срамуваше от станалото и искаше да сведе връзката си с тоя евреин отново към онова, което бе в действителност, към сделка, той каза:
— Тъй, а сега набави ми колкото може по-скоро двадесетте хиляди мараведи.
Доня Леонор обаче, отправила изпитателно и с едва забележима закачливост към Йеуда големите си, зелени очи, каза със звънък глас:
— Радваме се, че се запознахме с теб, дон ескривано!
Преди да напусне града Толедо, за да замине за Севиля и да приключи там делата си, Йеуда посети дон Ефраим Бар Абба, старейшината на еврейската община, алхамата.
Дон Ефраим беше дребен, сух, около шестдесетгодишен човек, невзрачен както по вид, тъй и по облекло; никой не би предположил по външността му с колко власт разполагаше той. Защото старейшината на еврейската община в Толедо беше равен на княз. Еврейската община, алхамата, се ползуваше с правата на собствено съдопроизводство, никаква власт не можеше да се меси в нейните работи, бе подвластна само на своя „парнас“ дон Ефраим и на краля.
Дребен и зъзнещ седеше дон Ефраим в своята стая, претъпкана с покъщнина и книги. Въпреки че времето вече се бе позатоплило, бе загърнат в шуба, а пред него имаше мангал. Той бе добре осведомен за всичко станало в кралския замък и макар че назначаването на търговеца Ибрахим щеше да бъде оповестено едва след окончателното му преселване в Толедо, дон Ефраим знаеше, че човекът от Севиля бе взел на откуп всички данъци и бе станал приемник на алхакима Ибн Шошан.
На самия него също бяха предлагали данъците и длъжността, но сделката му се бе сторила прекалено рискована, а службата алхаким бе твърде опасна тъкмо поради блясъка си. Старейшината бе запознат с житието на търговеца Ибрахим, знаеше, че той тайно изповядва юдейството и разбираше вътрешните и външните подбуди, които навярно го бяха накарали да се пресели Кастилия. Ефраим неведнъж беше правил големи сделки заедно с него, но и неведнъж големи сделки против него и му бе неприятно, че тоя двулик син на рода Ибн Езра местеше сега главното седалище на своите начинания в неговия Толедо.
Дон Ефраим седеше, потриваше дланта на едната си ръка с ноктите на другата и чакаше какво ще му съобщи неговият гост. Дон Йеуда водеше разговора на еврейски, на много изискан еврейски език, ала личеше, че думите бяха заучени и неприсъщи за него. Той веднага съобщи на Ефраим, че е взел на откуп приходите на царската хазна от Толедо и от Кастилия.