Муса бе мюсюлманин и съблюдаваше всички обреди. Но изглеждаше колеблив във вярата и не прикриваше лекото си съмнение към всичко, което не бе наука. Веднъж, като четеше с нея пророк Исайя, каза:
— Голям поет е бил той, може би по-голям от пророка Мохамед и от пророка на християните.
Това я объркваше. Биваше ли изобщо тя, която вярваше в Пророка, да чете великата книга на юдеите? Като всички мюсюлмани, всекидневно произнасяше встъпителната сура на корана, а там, в последния, седмия стих, се отправяше молба към Аллаха да държи своите правоверни далеч от пътя на ония, на които той се гневи. Тези изпаднали в немилост люде — тъй й бе обяснил нейният приятел, хатибът на джамията „Асхар“ — били евреите; та нали тъкмо чрез бедствията, Струпвани върху тях, Аллах показваше, че им се гневи! Не бе ли поела тя неверния път, като четеше великата книга?
Събра смелост и запита Муса. Дълго и ласкаво я гледа той и каза, че на тях, на людете от рода Ибн Езра, Аллах очевидно не се гневи.
На Рахел тия думи се сториха убедителни. Та всеки, ще не ще, трябваше да се съгласи, че Аллах е милостив към баща й. Надарил го беше не само с всяка мъдрост и с най-нежно сърце, дарил го беше също и с всички най-големи блага и с високи почести.
Рахел обичаше баща си. В него тя виждаше въплъщение на всички герои от ония ярки, пищни приказки и разкази, които тъй много обичаше да слуша — виждаше в него и достойните владетели, и умните везири, и мъдрите лекари, придворни и вълшебници, а също така и всички пламнали от любов младежи, които привличаха неудържимо жените. А свръх това около баща й витаеше и голяма, опасна тайна: той бе от рода Ибн Езра.
От всичко, изживяно от нея, най-дълбоко в сърцето й се бе запечатал непонятният разговор, при който нейният баща й беше открил шепнешком, че принадлежи към рода Ибн Езра. След това обаче друг, още по-важен разговор бе засенчил предишния.
След завръщането си, в християнска Испания, баща й я извика настрана и шепнешком, също както навремето, й заговори за опасностите, които ще заплашват тайните юдеи тук, в Севиля, ако избухне свещената война; а сетне, с тон, сякаш разказваше приказка, почти шеговито продължи.
— И оттук, правоверни, започва историята на третия брат, който напуснал светлия, сигурен ден, за да отиде в тъмнозлатистия полумрак на пещерата.
Рахел тутакси разбра и възприела същия тон, запита, както питат слушателите на приказките:
— А какво се случило сетне с този човек?
— За да науча това — бе отвърнал баща й, — ще отида сам в мрачната пещера.
Не бе откъснал от нея кроткия си настойчив поглед. Даде й малко време да проумее тайната, която й бе разкрил; сетне продължи:
— Когато беше дете, дъще моя, казах ти, че един ден ще трябва да избираш. Този ден настъпи. Не те съветвам да не ме следван, нито пък те убеждавам да дойдеш с мен. Много мъже има тук — млади, умни, образовани, великолепни хора, — които ще се радват да те имат за своя съпруга. Ако искаш, ще те дам за жена на някой от тях и няма да се посрамиш със зестрата, която ще занесеш. Обмисли добре и след една седмица ще те запитам какво си решила.
Тя обаче без колебание бе отговорила:
— Няма ли моят баща да ме удостои с милостта и да ме запита още днес?
— Добре, питам те днес — беше отвърнал баща й, а тя беше казала:
— Каквото върши баща ми, не може да бъде лошо и както постъпва той, тъй искам да постъпя и аз.
Топлота бе обляла сърцето й, когато почувствува колко дълбоко е привързана към него; а и на неговото лице се бе разляла голяма радост.
Сетне той й разказа за изпълнения със заплахи живот на евреите. Открай време те били принудени да живеят сред опасности, а сега били заплашени както от мюсюлмани, така и от християни, голямо било изпитанието, на което подлагал бог тях, единствените негови избраници. А сред тоя избран и отдавна подлаган на изпитания народ бил избран един род: родът Ибн Езра. И сега бог призовал него, потомъка на тоя род. Той чул божия глас и отвърнал: „Тук съм!“ И ако досега бил живял в самата окрайнина на еврейския свят, трябвало вече се да приготви и да навлезе сред него.
Това, че нейният баща й бе позволил да надникне в сърцето му, че й се доверяваше тъй, както тя нему, я бе накарало да се почувствува частица от него.
Сега, пристигнала на мястото, което им беше определено, отпочинала в банята, тя отново чуваше в мислите си всички негови думи. Вярно, сред тия думи звучеше тихо и неудържимият плач на нейната приятелка Лейла. Но Лейла бе малко момиче, нищо не знаеше и нищо не разбираше, а Рахел бе благодарна на съдбата, загдето я беше направила издънка от рода Ибн Езра — беше щастлива и изпълнена с очакване.