И замоли дон Йеуда да покаже на него и на сина му дома, за чудесата на който говорел целият град.
Йеуда на драго сърце изпълни желанието му. Тръгнаха покрай безмълвните слуги, които дълбоко им се покланяха, през помещенията, застлани с дебели килими, по коридори и по стълби. Дон Манрике хвалеше като познавач, дон Гарсеран — с наивния възторг на юноша.
В градината срещнаха децата на дон Йеуда.
— Това е дон Манрике де Лара — представи го дон Йеуда, — първият съветник на нашия господар краля, и неговият достоен син, рицарят дон Гарсеран.
Рахел оглеждаше гостите с детинско любопитство. Без да се смущава, тя взе участие в разговора. Но макар и да бе учила усърдно, нейният латински се оказа все още твърде недостатъчен и като се смееше на грешките си, тя замоли господата да говорят арабски.
Поведе се оживен разговор. Баща и син хвалеха остроумието и прелестта на доня Рахел, когато употребяваше модните фрази, които на арабски звучаха двойно по-церемонно. Доня Рахел се смееше, смееха се заедно с нея и гостите.
Четиринадесетгодишният Аласар, който съвсем не бе глупав, заговори с дон Гарсеран за коне, заразпитва го за упражненията в рицарското изкуство. Младият гранд не можа да устои на обаянието на будното, подвижно момче и му даваше изчерпателни отговори. Дон Манрике приятелски посъветва Йеуда да повери момчето като паж в някой голям дом. Дон Йеуда отвърна, че сам е мислил вече за това; но премълча тайната си надежда, че кралят ще вземе момчето на служба при себе си.
И други грандове, преди всичко приятелите на семейството де Лара, последваха примера на дон Манрике и посетиха новия ескривано майор, за да го приветствуват.
Особено охотно идваха по-младите господа. Търсеха обществото на доня Рахел. Защото дъщерите на благородниците се появяваха само на големи дворцови или църковни празници, човек никога не пи виждаше сами, с тях можеха да се водят само общи, празни разговори. Приятно разнообразие бе да беседваш с дъщерята на министъра евреин, която макар и да не бе пазена тъй церемониално, но все пак беше в известен смисъл дама.
Съгласно изискванията на куртоазията младите мъже и казваха дълги, гръмки комплименти. Рахел благосклонно слушаше и намираше галантните брътвежи по-скоро смешни. Ала понякога долавяше, че зад тях се крият грубост и похотливост; тогава тя ставаше плаха и затворена.
Общуването с християнските рицари беше добре дошло за нея и дори само за това, че в разговор с тях тя се упражняваше в тамошния език — официалния латински, който се говореше в двореца и във висшето общество, и простонародния латински на всекидневието, кастилския.
Освен това господата с готовност предлагаха да я придружават, когато излизаше да разглежда града.
Тогава тя седеше в носилката, от едната й страна яздеше дон Гарсеран де Лара или пък дон Естебан Илян, от другата страна брат й, дон Аласар. Във втора носилка ги следваше дойката Саад. Бързоходци проправяха път за процесията, чернокожи слуги я завършваха. Тъй се движеха те из града Толедо.
През стоте години, докато се беше намирал в ръцете на християните, градът беше изгубил част от величието и от разкоша си от времето на исляма; не бе толкова голям, колкото Севиля, ала все още в него и около него живееха много повече от сто хиляди души, може би дори към двеста хиляди, така че Толедо бе най-големият град в християнска Испания, по-голям и от Париж и далеч по-голям от Лондон.
През тая войнствена епоха всички големи градове, та дори и жизнерадостната Севиля, бяха крепости. Всеки отделен квартал в Толедо бе допълнително заобиколен със свои стени и кули, а много от домовете на благородниците представляваха самостоятелни крепости. Укрепени бяха всички порти, укрепени бяха църквите и мостовете, които водеха от подножието на мрачния, огромен хълм, гдето бе разположен градът, към неговата околност отвъд реката Тахо.
А вътре в града домовете се притискаха един до друг върху тясно пространство, пъплеха нагоре, спускаха се надолу по склона; стъпаловидните улици бяха тъмни и тесни, често пъти много стръмни; на доня Рахел те се струваха като тайнствени пропасти, навсякъде имаше ъгли, ръбове, стени и все тежки, огромни порти, обковани с желязо.
Почти всички големи, солидни сгради бяха останали още от мюсюлманско време — поддържаха ги едва-едва и твърде малко ги бяха променили. В себе си доня Рахел бе убедена, че по времето, когато са били под грижите на мюсюлманите, всичко е било много по-красиво. Но затова пък от сърце се радваше на пъстрата човешка навалица, която от ранно утро, та чак до мрак изпълваше града и преди всичко главния площад Сокодовер, който в древността очевидно е бил пазарище. Там гълчаха хора, цвилеха коне, ревяха магарета, всички се тълпяха в гъста навалица, блъскаха се и си пречеха, движението постоянно се задръстваше, а улиците бяха пълни със смет. Но Рахел почти не усещаше липсата на хубавия ред в Севиля — толкова й се нравеше буйният живот в Толедо.