Много усилия трябваше да положи дон Родриге, за да го успокои.
Все пак на умиращия бе дадено да преживее още една, неочаквана радост. По околни пътища, успял с много усилия да преодолее пречките, създавани от мюсюлманите, които сновяха навсякъде, в Толедо пристигна след няколкоседмично закъснение пратеник с писмо от папата. Светият отец заповядваше извънредно сурово на краля да свали от поста най-сетне своя ескривано, пагубния евреин Ибн Езра. Как можел дон Алфонсо да доведе до благополучен край свещената война, щом като първият му съветник е неверник?
— Виждаш сам, драги и достопочтений мой братко — ликуваше дон Мартин пред каноника. — Наказвайки евреина, нашите благочестиви и смели кастилци са действували в духа на Христовия наместник. Смяташ ли и сега, че сърцето ми е наистина жестоко, като се наслаждава на това?
Радостната възбуда изчерпи и последните сили на архиепископа. Агонията му започна — бе продължителна и тежка. Духом дон Мартин беше на бойното поле, опитваше се да извика: „A lor, a lor!“ Хриптеше, бореше се, страдаше.
Според Муса най-човечно щеше да бъде да се даде на умиращия силно упоително питие.
— Не е човечно да се съкращава животът — отхвърли предложението му каноникът и архиепископът трябваше да страда още два часа, докато умря.
В околностите на Триполи бяха избухнали нови бунтове и за да възстанови реда по своята източна граница в Африка, халифът се принуди да изтегли от войските си в Испания. Той се отказа от завоеванията в северната част на Полуострова. Оттегли се, незавършил победоносния си поход.
Дон Алфонсо си отдъхна дълбоко. От ден на ден възобновяваше предишния си рицарски и кралски облик. Ликуваше несдържано пред каноника. Сега вече ще заличи позора от Аларкос. Ще събере колкото войски са му останали още. Ще отблъсне врага. Ще се вреже дълбоко на юг, ще превземе Кордова — и въпреки всичко — Севиля!
Каноникът се ужаси. Тия думи му се сториха престъпно безумие. Откак бе видял как кралят рухна при вестта за убийството на Рахел, дон Родриге бе таил въпреки отчаянието си слаба надежда, че след толкова жестоки удари Алфонсо ще изтръгне необузданото рицарство от своята гръд. Да, каноникът гледаше на това обновление на краля като на свой личен дълг. Ако Алфонсо се променеше в резултат на своето наказание, тогава в края на краищата цялото зло и цялото нещастие придобиваше някакъв смисъл. Но ето, настъпило беше първото изпитание и Алфонсо не издържа.
Родриге не беше склонен да приеме този провал бе борба. Та нали — възрази той на краля — целият мюсюлмански юг е непокътнат и процъфтява? Нали и сега войските на халифа превъзхождат многократно по брой християните? Ако Кастилия е претърпяла толкова тежко поражение при пълната си мощ, как би могла да нападне успешно сега, когато е тъй жестоко омаломощена?
— Не се хвърляй във втора битка като онази при Аларкос! — предупреди го той. — Благодари смирено на бога за спасението си. Халифът очевидно е склонен към преговори. Сключи мир, ако получиш що-годе приемливи условия!
Дълбоко в себе си Алфонсо още от самото начало бе знаел, че това е единственият правилен път. Но щом Родриге произнесе думата Аларкос, в гръдта му отново се надигна неговата предишна кралска гордост. Да отпусне криле сега, когато бог тъй неочаквано му беше изпратил благоприятен вятър! Да сподави вътрешния си глас, който му викаше: „Нападни, нападни!“
Отвърна лекомислено, с предишната си надменност, приветливо, но с чувство за превъзходство:
— Сега, отче и приятелю мой, чрез устата ти говори духовникът и светецът, чиито съвети дон Мартин ме предупреди да не приемам. Ти ми напомняш за Аларкос. Но този път нещата стоят съвсем иначе. Халифът е в отстъпление, а старо и изпитано бойно правило е да нападаш, когато противникът отстъпва. Вярно е, че мюсюлманите все още имат числено превъзходство и че се иска смелост да ги нападнеш, но нима ти искаш да ми попречиш да бъда смел?
Vultu vivax. Огорчен и възмутен, Родриге сякаш виждаше в лицето на краля образа на неукротимия Бертран.
— Сляп ли си? — извика той на Алфонсо. — Не бяха ли достатъчно ясни за теб божите знамения? За втори път ли искаш да поставиш на изпитание неговата безкрайна търпеливост?
Все още усмихнат самоуверено, Алфонсо каза:
— Ще трябва да се примириш с това, че кралят на Кастилия тълкува знаменията по-инак от теб. Прекалено самонадеян бях, когато започнах битката при Аларкос, признавам ти го, заслужих наказанието си и бог ме наказа. Той ме осъди на жестоко поражение, изпрати ми конниците на апокалипсиса и наказанието бе справедливо, приемам го. Ала след това той ми уби Рахел — нима ще твърдиш, че и нейната смърт е част от наказанието ми за Аларкос и за моята безразсъдна смелост? Не, бог ме наказа тъй безмерно жестоко, защото ме е възлюбил повече от другите. Бог искаше, наказвайки ме, сетне да прояви над мен своята милост. И ето, сега неговата милост се спусна над мен и затова халифът бе принуден да се оттегли, и затова аз ще победя.