Страшен гняв обзе дон Родриге. Тоя непоправим рицар направо затваряше очи, за да остане в своята слепота. Но той, Родриге, ще разтвори очите му. Трябваше сега да прояви твърдост; в твърдостта се криеше милосърдието му. И спомняйки си въздействието, което бе оказал върху самия него разказът на Бенямин, строго и тържествено произнесе:
— Смъртта на Рахел също бе част от твоето наказание. Това, което отричаше толкова гордо, е чиста истина. Твоето рицарско лекомислие погуби Рахел.
И му разказа каквото бе научил от Бенямин — че Рахел и баща й не бяха приели защитата на Худерия само защото Алфонсо й заповядал да го чака в Галиана.
Споменът и прозрението връхлетяха Алфонсо внезапно, като огромна вълна. Разгневеният свещеник бе прав: негова бе вината. „Защо не са отишли в Худерия?“ — бе го запитала присмехулно Леонор, а и самият той се бе питал. Не помнеше, че е дал такова нареждане на Рахел, бе го забравил напълно. И сега споменът изпъкна ясен и ярък. На два пъти беше дал това разпореждане — небрежно, между другото. Много и твърде надменни приказки бе изприказвал той през оная последна нощ, ала тя бе погледнала сериозно на всичките му брътвежи и самохвалства, скътала бе дълбоко в сърцето си желанието, подхвърлено между другото от него. И това беше станало причина за нейната гибел. А той дори не се беше сбогувал с нея, потеглил бе в своя поход, изпълнен с лекомисления си героизъм, бе я забравил и се бе хвърлил в тая безумна битка. И тогава паднаха неговите калатравски рицари, и бе убит нейният брат Аласар, и рухна половината му кралство, и загинаха тя и нейният баща.
А ето, сега се готвеше да се хвърли в нова, безсмислена битка!
Впери празен поглед пред себе си. Но виждаше. Виждаше оня образ, който му се беше явил край занемарения гроб в Галиана, немия, красноречив образ на Рахел.
Гласът на Родриге го откъсна от съзерцанието му.
— Престани да се надценяваш сам, дон Алфонсо — каза той. — Не се самозалъгвай, че бог те е възлюбил повече от другите люде. Не заради теб бог е накарал халифа да се оттегли. Ти си само оръдие в ръцете на бога. Не смятай себе си за център на вселената, дон Алфонсо. Ти не си Кастилия. Ти си един от хилядата по хиляда жители на Кастилия. Приучи се към смирение.
Алфонсо, все още не съвсем на себе си, се взираше в пространството, ала чуваше. Той каза:
— Ще обмисля добре думите ти, приятелю мой Родриге. Ще постъпя според твоите думи.
Нареди да съобщят на халифа, че е склонен да поведат мирни преговори. Но халифът бе победител, още преди да се стигне до преговори, постави много условия. Между другото поиска от Алфонсо да изпрати посланици в Севиля; целият свят трябваше да види как Алфонсо, който бе нарушил примирието със Севиля и бе предизвикал войната, сега отиваше като победен при нападнатите, за да ги моли за мир. Алфонсо се противи дълго и упорито. Халифът държеше на своето. Алфонсо се подчини.
Но кого да изпрати за преговорите в Севиля? Кой се отличаваше със съобразителност, с пъргав ум, гъвкавост и хитрост, кой разполагаше с външното и вътрешно достойнство за една толкова деликатна и унизителна задача? Манрике бе твърде стар; да изпрати духовника Родриге при неверниците, не можеше.
Родриге предложи да се натовари с тая мисия старейшината на алхамата, дон Ефраим Бар Абба.
Сам Алфонсо бе прехвърлил през ума си вече това. Ефраим бе проявил разума си в трудни и оплетени дела; а и като евреин, той положително щеше да може да понесе по-лесно, отколкото някой гранд или рицар униженията, на които посланикът на Кастилия щеше да бъде подложен в Севиля. Ала неприятни чувства извикваше у Алфонсо мисълта за Ефраим. През цялото време той бе избягвал да се срещне с него, при все че някои от делата бяха налагали изясняване помежду им. Повечето от трите хиляди души, които алхамата бе поставила на негово разположение, бяха загинали. Дали евреите не бяха изпълнени с омраза към него за това? И дали не му се сърдеха за загиването на техния Ибн Езра?
Тъй като сега Родриге бе предложил Ефраим, кралят не скри от него своите чувства. Постепенно в думите му пламна гняв и той изказа и най-тайните си съмнения.
— Всички тия евреи — гневно рече той — са свързани помежду си. Йеуда положително е заговорничил с Ефраим. Без съмнение те знаят къде е синът ми, моят мил Санчо. И ако не ми го дадат с добро, ще ги принудя. В края на краищата аз съм кралят и евреите са моя собственост. Мога да правя с тях каквото искам, сам Йеуда ми обясни това. Няма да позволя да прехвърлят отмъщението си върху моето дете.