Когато дон Йеуда бе говорил за подобни дела, думите му бяха увличали Алфонсо за известно време; но сетне го бе обхващало отвращение от това сухо и недостойно за един крал занимание и той бе прекъсвал грубо подобни беседи. Ала сега, въпреки че Ефраим говореше без замаха и блясъка на Йеуда, интересът на Алфонсо към цифрите се засилваше, те почнаха да се вплитат и за него в една цялостна тъкан, понрави му се последователността, с която излагаше своите пресмятания евреинът. Алфонсо просто не искаше да повярва, че е доволен, но беше. Не, нямаше смисъл човек да затваря очи пред това ново, противно време, трябваше да се примири с действителността. И други преди него, много велики и много могъщи, се бяха принуждавали да сторят същото, крал Хенри например, а той, Алфонсо, бе заплатил прескъпо за своята слепота.
— Щастие е, господарю — обясняваше сега Ефраим, — че ти навремето разреши на Йеуда да засели в твоето кралство шестте хиляди франкски бежанци. Сред тях има способни мъже, с които ще можеш да замениш доста от сведущите люде, загинали в битките или изчезнали по някакъв друг начин. Трябва да признаеш на дон Йеуда — блажена да бъде паметта на праведника, — че той…
Кралят внезапно го прекъсна.
— На времето те поканих — рече той — да поемеш управлението на моята кралска хазна. Ти отказа. Може би си постъпил правилно; нямаше тогава много нещо за управляване, а и аз създавах много неприятности на съветниците си. Сега има още по-малко, ала аз междувременно станах по-умен, може би си го забелязал. За втори път те моля да станеш мой алхаким или по-добре мой алхаким майор.
Ефраим бе очаквал това предложение и самата мисъл го бе изпълвала със страх. Бунтуваше се срещу него с цялата си душа. Винаги се беше страхувал от обществени постове, стар бе, искаше да прекара останалите си дни у дома, край огнището, гдето малцина щяха да го виждат и да се грижат за него, искаше да угасне в мир. Цялата му неприязън и ненавист към дон Алфонсо се надигна отново. С безумна, рицарска жажда за приключения тоя човек бе тласнал право в ръцете на смъртта по-голямата част от трите хиляди воини, които бе поставила на негово разположение алхамата. Отнел бе дъщерята на верния си служител дон Йеуда, а също и сина му, и не ги бе спасил, когато изпаднаха в беда. А сега, за предстоящия стръмен, мъчителен път, искаше да запретне в колесницата си него, Ефраим.
Старецът отговори:
— Висока чест ми оказваш. Ала преговорите в Севиля бяха изтощителни. Чакат ме делата на нашата алхама, пък и много съм стар. Не го искай от мен, господарю.
Намусен като дете, Алфонсо каза:
— Много ми се иска да имам за алхаким евреин.
Произнесе думите непохватно, дори тромаво, ала в тях прозвуча предишната приветливост на Алфонсо.
Изведнъж на Ефраим се стори, че съзира целия вътрешен мир на тоя човек. Схвана, че той бе твърдо решил да изкупи вината си спрямо своя мъртъв ескривано и надвивайки себе си, да продължи да следва неговия път. Сега този Алфонсо търсеше, и то не без страх, нов водач. Да поемеш този пост, да продължиш оттам, гдето бе спрял Йеуда, бе задача, която щеше да скъси живота ти. Ала Ефраим си припомни блестящите, настойчиви, присмехулни очи на Йеуда, чу гъвкавия му, благозвучен глас, припомни си последната им среща. Някой трябваше да остане, за да поеме протегнатата груба, нечиста десница на този християнски крал и да го поведе с усилие по-нататък, по тясната, строга пътека на мира.
Зъзнещ в многото си дрехи, Ефраим наистина изглеждаше твърде стар и болнав. Измъквайки насила всяка дума от устата си, той каза:
— Тъй като ти заповядваш, господарю, ще се опитам да поставя в ред делата на твоята страна.
— Благодаря ти! — рече дон Алфонсо.
Колебливо продължи:
— Има и друго, което бих искал да обсъдя с теб, дон Ефраим Бар Абба. Не винаги съм засвидетелствувал към моя мъртъв ескривано голямата си признателност, тъй както трябваше да сторя и както я е проявявал дядо ми към своя Ибн Езра. Гнети ме мисълта, че мъртвите дори не са погребани както подобава, а мизерно, оскъдно. Много пъти ми се искаше да ги погреба по своему и тъй както изисква санът им. Ала размислих и ми се струва, че е по-правилно да погребете моя мъртъв ескривано вие, по ваш обичай и с вашите обреди, него и дъщеря му, доня Рахел, която ми бе много блика. Към вашата общност принадлежаха те двамата, останаха й верни докрай и аз ще ти бъда благодарен, ако уредиш погребението им тъй, както биха желали самите те.