Дон Ефраим отвърна:
— Ти изпревари молбата ми, господарю. Ще поема грижа за всичко. Ала дари ми милостта да отложим погребението още известно време, та да могат да узнаят мнозината, които биха желали да почетат дон Йеуда Ибн Езра.
Наскоро след сключването на мира доня Беренгария роди момче. Този бъдещ крал на Арагон и Кастилия бе кръстен с името Фернан. Кръщението бе отпразнувано извънредно пищно: петимата християнски владетели на Полуострова се събраха в Сарагоса, за да участвуват в тържествата.
Алфонсо и Леонор седяха един до друг на своите високи столове край празничната трапеза. Доня Леонор бе красива, истинска благородна дама, любезна и високомерна както винаги и съгласно изискванията на куртоазията размени с мъжа си много учтиви слова.
През този ден Алфонсо имаше право да се чувствува крал на кралете и той наистина съзнаваше достойнството и честта си. Само до преди година страната му бе под угрозата на вражия меч, самият той — обкръжен в столицата си. Какъв жесток срам го бе измъчвал тогава, помислеше ли за Ричард Английски. Той наистина бе доказал, че е Mils Christianus, страшилище за мюсюлманите, Мелек Рик. Бе завоювал с пристъп непревзимаемата крепост Акко, бе победил славно в открит бой войската на султан Саладин. А как се бе променило сега всичко! Огромните загуби на кръстоносците бяха отишли почти напразно, жалко примирие бе сключено, светият град бе останал в ръцете на неверниците, самият Ричард, скаран със съюзниците си, безпомощен, се намираше в австрийска тъмница. А той, Алфонсо, все още властвува тук като най-могъщия крал на Полуострова. И беше почти сигурно, че внукът му, силният, малък Фернан, изваден днес от купела на кръщението, ще обедини Арагон и Кастилия, а може би ще се нарече и император както своя прадядо Алфонсо Седми.
Ала този блясък и разцвет само увеличаваше пустотата в душата му. Погледна доня Леонор и видя нейното вътрешно опустошение. Погледна дъщеря си Беренгария и видя в очите й, в големите зелени очи, наследени от майка й, необузданата надменност, жаждата за все повече и повече власт и почести. Уверен бе, че тя укорява мъжа си в слабост, защото не бе присвоил ръководната роля на Полуострова след неговото, Алфонсово поражение. Уверен бе, че всяко нейно действие, всяка нейна мисъл бяха отдадени на малкия й син, на този бъдещ Emperador Фернан, докато към него, към своя баща, изпитваше само неприязън и презрително равнодушие. Той препречваше пътя на нейните честолюбиви стремежи, на честолюбивите стремежи на сина и, бе забравил заради сладострастието своя кралски дълг, едва не бе загубил страната, която принадлежеше на нея и на сина й, може би окончателно ще я проиграе, преди нейният малък Фернан да успее да постави на главата си императорската корона.
Пажовете, които поднасяха на краля ястия, вино, кърпа, стояха пред него и безпомощно чакаха. Той не ги виждаше. Изведнъж бе осъзнал твърде ясно колко самотен бе сред своите пет хиляди по хиляда кастилци и сред тяхната почит към него. Вперил бе поглед пред себе си, съвсем сам сред един пуст свят.
Дон Родриге забеляза опечален как, скрит зад своята безразлична, любезна кралска маска, Алфонсо бе застинал, унесен в горди размишления. Гореща вълна на съчувствие заля каноника, но същевременно го изпълни и любопитството, неудържимото увлечение на летописеца: наблюдаваше краля с трезвото усърдие на учен. Дон Алфонсо действително бе memoria tenax, intellectu сарах, vultu vivax. Добре бе съхранил той, Алфонсо, събитията в паметта си, опипваше ги сякаш с острия си ум, държеше ги здраво, отразяваше ги върху лицето си. Да, на лицето на Дон Алфонсо бе изписано преживяното, необузданите му страсти, тежките му, бурни победи, горчивите му поражения, вътрешните му борби, неговото прозрение. Дълбоки бръчки браздяха челото му, по страните му имаше белези от зараснали рани. Лицето му се беше превърнало в летопис на собствения му живот. Още отсега, от днес, в чертите на тоя четиридесетгодишен мъж можеше да се види лицето на стареца, какъвто един ден щеше да стане.
В северната част на кралството, недалеч от границата с Навара, в земите на бароните де Аро, живееше един отшелник, който се бе подложил на най-тежки духовни изпитания. Живееше в една пещера, високо сред стръмните склонове на Сиера де Неила. Истинско чудо бе как прекарваше там своя жалък живот. Защото бе сляп. Явно бе, че се намираше под особеното покровителство на провидението. То спираше нозете му пред пропастите, то го закриляше от дивите зверове; казваха, че вълците се сгушвали смирено пред него и ближели ръката му.