Диего проговори:
— Утеши се. Всевишният те е дарил със сили да чакаш смирено. Quien no cae, se no llevanta — който не пада, не се изправя. Може би ще трябва дълго да чакаш, ала ти имаш сили.
Алфонсо съпроводи слепеца до вратата и го предаде в ръцете на онези, които го водеха.
Настъпи денят, когато изровиха телата на Йеуда Ибн Езра и на дъщеря му, за да ги пренесат в гробището на Худерия. Бе топъл, облачен ден в ранна есен; скалите, върху които бе разположен Толедо, се издигаха мрачно, заобиколени от тежка черно-зеленикава сивота.
Обвиха Йеуда и Рахел в бели, ленени савани. Поставиха ги в скромни ковчези, както изискваше обичаят; ала в тях бяха насипали тлъста, черна пръст, земя от Цион. На ционска земя лежеше сега главата на Йеуда, който се бе стремил и домогвал да създаде на своя народ по-голяма слава, и главата на Рахел, която бе мечтала за Месията.
Всички еврейски общини в испанските земи бяха изпратили представители, бяха дошли мнозина и от Прованс, и от франкските земи, имаше дори неколцина от Германия.
Осмината най-почитани мъже на толедската алхама вдигнаха на рамене ковчезите и ги понесоха към главната порта, по настланите с чакъл пътеки, извиващи сред дърветата и лехите на Галиана. Там, където надписът „Алафия“ приветствуваше влизащия, стояха други, готови да поемат ковчезите. Те ги носиха едно късо разстояние, там чакаха нови носачи; защото безброй люде си бяха оспорвали честта да пренесат мъртъвците до гроба им.
Тъй, от рамо на рамо, ковчезите шествуваха сред зноя по шосето към Алкантара, към моста, който минаваше през Тахо.
И младият дон Бенямин носи известно време единия от двата ковчега, втория, ковчега на доня Рахел. Товарът бе лек, ала младият мъж едва влачеше нозе: болката го притискаше плътно и душно, осезаемо.
Опита се да облекчи товара си с мисли.
Мислеше за това как шестте хиляди франкски бежанци, които Йеуда, въпреки силната съпротива, бе повикал в страната, се бяха превърнали сега от досадни натрапници в желани съграждани. Всичко бе излязло по-иначе, по-добре, отколкото той, Бенямин, бе очаквал. Почти не бе вярвал на очите си, виждайки как неговият чичо Ефраим бе изпратен в Севиля, как се бе добрал до мира и как взимаше сега мерки, за да го запази. Делото на Йеуда не бе загинало, развиваше се. И кралят не само го търпеше, кралят го поощряваше. Но колко много смърт и бедствия бяха необходими, за да вразумят този рицар. И ще остане ли разумен и занапред?
Не биваше да позволява на личната си неприязън към краля да го подвежда към несправедливи съждения. Кралят наистина се беше променил. Рахел бе успяла да постигне това. Станало бе както в онази приказка, която тя тъй много обичаше. Вълшебникът бе вдъхнал живот на буцата глина, ала това бе причинило смъртта на вълшебника.
Бавно пристъпваше дон Бенямин с лекия си товар, с тялото на Рахел на рамо, и потънал в размишления, объркваше крачките си, затрудняваше останалите носачи.
Сега вече животът на шестте хиляди добива смисъл. Колко нищожно бе това, ако се сравнеше с безсмислената смърт, покосила във войните на това десетилетие хиляда пъти по хиляда. Не бе много постигнатото, трошичката мир на Ефраим и трошичката разум на краля. То бе мъничка искрица нова светлина сред мрака на голямата нощ. Ала ето, тая искрица нова светлина блещука и обземеше ли го страх, искрицата щеше да прогони страха с блещукането си.
Настъпи мигът, когато той и останалите трима души трябваше да предадат ковчега на други, които чакаха. Но сега, когато бе освободен от товара и не беше принуден вече да равнява крачките си с другите, влачеше краката си още по-унило. Съвзе се, изправи снага, помисли; помисли горчиво, твърдо, настойчиво: „Дадено ни е да работим за делото, да го завършим — не ни е дадено.“
Погребалното шествие достигна границата на града, моста над Тахо. Широко се разтвориха градските порти, за да пуснат мъртвите. Дон Алфонсо бе наредил да бъдат оказани най-високи почести на неговия покоен ескривано, комуто тъй лошо се бе отблагодарил Толедо. Жителите на Толедо охотно изпълниха тая заповед. По всички къщи висяха черни платнища. Народът се трупаше в гъсти, тъмни редици по инак толкова пъстрите улици; шумът сега бе приглушен, превърнал се беше в тежко бръмчене. По целия път кралски войници отдаваха чест, а там, където минеха ковчезите, знамената с герба на Кастилия се свеждаха. Хората сваляха шапки, мнозина коленичеха, жени и момичета оплакваха гласно участта на Фермоса.