Носеха ковчезите нагоре по стръмните улици към вътрешната част на града. Не избираха най-късия път, шествието сви през пазарището Сокодовер, та да могат колкото може повече люде да засвидетелствуват почитта си към мъртвите.
Високо в замъка си, на един прозорец, от който дълго можеше да наблюдава погребалното шествие, стоеше Алфонсо, сам.
Мислеше:
„Дори не съм тъжен. Успокоих се. Освободих се от необузданите си страсти. Станах по-добър крал. Би трябвало да съм доволен. А не съм.“
Сигурно ще доживея моя велик поход и ще мога да го ръководя, застанал начело на една обединена Испания. Ала и в онзи миг, когато ще имам победата в ръка, няма да ме вълнуват по-бурни чувства, отколкото: „Най-сетне свърших, изпълних дълга си“; най-много ще изпитам облекчение, но не щастие. Цялото щастие, което ми е било предопределено, е зад мен. То беше тук, държах го в обятията си, то се бе притиснало до мен, нежно, упоително, сладостно. Но аз бях лекомислен и сам избягах от него. А сега, долу, отнасят онова, което ми е било предопределено като щастие.
Дванадесет години трябва да чакам за моя поход. Никога не умеех да чакам; животът ми препускаше като жребец. Сега пълзи като охлюв. По-дълга става годината, по-дълъг става денят. И ще издържа, няма дори да се гневя, Най-лошото е това, че мога така да чакам.
И похода ще водя разсъдливо. И помен няма да има от предишната необуздана, блажена смелост. Ще викат: „A lor, a lor!“, а аз няма да викам заедно с тях.
Постара се да мисли за онзи, заради когото щеше да води похода, за малкия Фернан; ала не видя ясен образ и от образа на внука му Фернан не струеше топлота. Всичко, което заобикаляше сега Алфонсо, бе странно неясно, мъгляво, недействително.
Мислеше:
„Четиридесетгодишен съм, а животът ми вече отмина. Сега само миналото ми е живо за мен. А настоящето ми е обвито в дим и прах, като бойно поле по време на битка. И дори ако победя някога, от победата не ще остане нищо освен дим и мъка. Ех, ако можех да победя заради сина си, заради моя Санчо, моето скъпо незаконно дете! Ала кой знае къде ще бъде тогава моят Санчо. Навярно сред ония, за които мирът струва повече дори и от победата.“
Междувременно погребалното шествие бе стигнало до целта си.
Три гробища имаха толедските евреи — две извън градските стени, едно в самата Худерия. В него, тясно и много старо, имаха гробници само членовете на най-знатните родове, между които и родът Ибн Езра. Някои мъртъвци от рода Ибн Езра водеха началото си от един потомък на цар Давид, който бе дошъл на Полуострова заедно с Адонирам, събирача на данъците на цар Соломон, и тъй бе отбелязано на надгробните плочи. Имаше сред тези мъртви потомци на рода Ибн Езра и други, търговци по времето на римляните. Имаше банкери, данъкосъбирачи, имаше люде, които, гонени и преследвани, бяха живели в Толедо при кралете на готите, имаше такива, които при мюсюлманите били везири, големи лекари и поети. Тук почиваше и онзи Ибн Езра, който навремето бе съградил кастильото, назовано с неговото име, както и чичото на Йеуда, удържал по времето на императора Алфонсо крепостта Калатрава.
В това гробище донесоха мъртъвците. Притиснати плътно един до друг стояха опечалените; тъй гъсто стояли, разказва един летописец, че можело да се тича по раменете им.
Изкопани бяха два нови гроба. В тях поставиха Йеуда Ибн Езра и дъщеря му Рахел, за да намерят покой при своите предци.
Сетне измиха ръцете си и промълвиха благословията.
И дон Йосеф Ибн Езра, като най-близък роднина, изрече молитвата на скърбящите, която започва с думите: „Да бъде прославено и свято името на всевишния“ и завършва: „Мир твори във висините си, мир дарява на нас и на целия Израил. Кажете: Амин!“
В продължение на тридесет дни във всички еврейски алхами из Полуострова, а също и в провансалските и във франкските общини произнасяха тази молитва в памет на нашия господар и учител дон Йеуда Ибн Езра и на доня Рахел.
Ала из кастилските пазарища и кръчми, гдето се събираха много хора, йогларите, странствуващите певци, възпяваха в баладите си краля дон Алфонсо и неговата пламенна, съдбоносна любов към еврейката Фермоса. Дълбоко в народната душа проникнаха песните, и в делник и празник, при работа, при ядене и дори в сън из цяла Кастилия пееха и тананикаха:
Самият дон Алфонсо не стъпи вече в пределите на Уерта дел Рей.