Тия варвари се одързостяваха да се уподобяват в делата си на Аллаха, създаваха хора по негов образ и подобие и коленичеха, глупците, пред тия каменни и дървени вещи, които бяха създали сами, и им даваха да миришат тамян. Но в деня на Страшния съд Аллах ще призове всички, вършили такива неща, ще им повели да вдъхнат на изображенията живот и ако не могат, ще ги прокълне навеки.
И все пак Рахел чувствуваше как тия неща някак странно я привличат. Опияняваше я мисълта, че е възможно изобщо това: да се задържи тъй един човек, преходната плът, мимолетното изражение, движението, което едва сторено, вече изчезва. Съзнанието, че на това са способни смъртни люде, я изпълваше с гордост и същевременно с ужас.
Грандовете, които я съпровождаха, усърдно и благоговейно й обясняваха идолите. Ето там някакъв мъж от дърво, с плащ и с гъска. Това бе свети Мартин, на когото е посветена църквата. Той бил офицер и отишъл на бойното поле, въоръжен само с един кръст, за да възпре цялата вража войска. Веднъж, понеже било много студено, дал собствения си плащ на един бедняк и тогава нов плащ паднал от небето на плещите му. Друг път пък, когато императорът не станал на крака пред него, престолът се запалил и огънят принудил императора да почете светеца.
Всичко това можеше да се види — изрисувано бе върху дървените табла. Доня Рахел се слиса — тоя човек трябва да е бил дервиш.
На друга картина се виждаше някаква мюсюлманска девойка с кошница, пълна с рози, а пред нея стоеше изумен арабин с царствен вид и царски одежди. С лека язвителност дон Гарсеран разказа, че това били принцеса Касилда и баща й, толедският крал Ал-Менон.
Възпитана тайно от своята дойка в християнска вяра, Касилда носела сред големи опасности храна на пленниците християни, които умирали от глад, затворени в подземията на кралския замък. Някакъв доносчик съобщил за това на краля и той я изненадал. Строго я запитал какво носи в кошницата. Тя носела хляб, но отговорила: „Рози.“ Тогава той гневно отхлупил капака. И гледай чудо — хлябът се бил превърнал в рози. Това беше по-понятно за Рахел. За подобни неща се разказваше и в арабските приказки.
— Аха! — рече тя. — Значи, Касилда е била магьосница?
Гарсеран строго я поправи:
— Била е светица.
Дон Естебан Илян й довери, че в ефеса на неговия меч била вкована мъничка кост от свети Илдефонсо и че на два пъти тая реликва спасявала живота му в битките.
„Колко вълшебници имат тия християни!“ — помисли си доня Рахел и непринудено разказа за едно много добро средство да се предпазиш: трябвало в деня на битката да накараш някой поклонник от Мека, най-добре някой дервиш, да плюе в утринното ти питие.
— Много от нашите бойци постъпват така — заяви тя.
Всички тия нови неща, които Рахел виждаше, чуваше и преживяваше в Толедо, с поразителна бързина поглъщаха нейното ислямско минало. Трудно й беше вече да си припомни точно чертите на своята приятелка Лейла или пък пронизителния, разтърсващ глас, с който муедзинът от джамията „Асхар“ призоваваше за молитва. Но тя се стараеше да не забравя, продължаваше да чете арабски и се упражняваше в изящната, трудна арабска калиграфия. Продължаваше да съблюдава и мюсюлманските обреди, макар да се чувствуваше еврейка: извършваше предписаните измивания и четеше молитвите. Баща й не й пречеше.
Постоянното общуване с дойката Саад й помагаше да не скъсва с миналото. Вечер, когато дойката й прислужваше при събличането, те бъбреха за нещата, които бяха видели, и ги сравняваха с живота в Севиля.
— Недей да се сближаваш прекалено много с неверниците, Рехия, агънце мое — увещаваше я тогава дойката. — Те всички ще горят в ада, защото са безсрамни; и понеже знаят, че е така, са още по-високомерни на тая земя. Особено високомерна е султанката им. Повечето време тая неверница живее далеч от харема на съпруга си, султана Алфонсо, в някакъв северен град, който, разправят, бил толкова студен и горд, колкото и самата тя.
Да, високомерни бяха неверниците, имаше право дойката. Досега доня Рахел нито веднъж не беше зърнала краля. И дори баща й, който все пак бе един от неговите съветници, изглежда, го виждаше рядко.
От своя домоуправител и секретар Ибн Омар, който беше създал добра осведомителна служба, дон Йеуда узна колко голяма бе враждебността на благородниците в кралството към него. Откак бе починал мъдрият Ибн Шошан, те бяха увеличили своите привилегии, а след поражението на краля си бяха присвоили и други, особени права. Възмутени бяха, че един нов евреин, още по-хитър и по-алчен от предишния, идваше сега, за да им отнеме пак всичко. Ругаеха, злословеха, ковяха интриги.