— Един поход срещу бароните де Кастро няма да струва шест хиляди, а двеста хиляди златни мараведи, господарю. Нека твое величество благоволи да ми повярва: Арагон в никакъв случай няма да остане спокойно настрана, ако ти нападнеш владенията на де Кастро.
Той се реши да съобщи на краля и последния си необорим довод:
— Знаеш, господарю, че моят братовчед Йосеф Ибн Езра е придворен алхаким на Арагон и е посветен в плановете на краля. Твоят августейши чичо вече на няколко пъти е възнамерявал да помогне с оръжие в ръка на бароните Кастро. Ние с братовчед ми разменихме писма и се съветвахме и на дон Йосеф се удаде да възпре своя крал в това отношение. Но той ме предупреди: Арагон е обвързан с обещанието да помогне на бароните де Кастро, ако ти ги нападнеш.
Дълбоки бръчки се врязаха в младото чело на Алфонсо.
— Изглежда, че ти и братовчедът ти усърдно заговорничите зад моя гръб — каза той.
— Щях да ти съобщя още преди няколко дни за предупрежденията на дон Йосеф — отвърна Йеуда, — ако беше благоволил да ме допуснеш пред лицето си.
Кралят заснова с широки крачки нагоре-надолу. Дон Йеуда продължи да му обяснява:
— Разбирам, че твое величество гори от желание да даде заслужен урок на дръзките барони. И аз — позволи ми тая смирена забележка — горя от същото желание. Но бъди милостив, почакай още малко. Ако се прецени трезво, щетите, нанесени от бароните де Кастро, не са големи.
— Те държат в тъмниците си мои поданици — викна Алфонсо.
— Разпореди се — предложи Йеуда, — и аз ще откупя тия пленници. Те са незначителни люде. Касае се за няколкостотин мараведи.
— Мълчи! — гръмко викна Алфонсо. — Един крал не откупува поданиците си от своите васали. Но ти не разбираш от тия работи, търгаш такъв!
Йеуда бе побледнял. Та нали тъкмо в това се състоеше спорът — дали бароните де Кастро са васали на дон Алфонсо, или не. Но тия горделивци смятаха грабежите и убийствата за единственото почтено средство, с което се разрешават спорове. С неописуемо удоволствие би му казал той: „Предприеми похода си, рицарю и глупецо! Ще ти подхвърля шестте хиляди мараведи!“ Но стигнеше ли се до война с Арагон, всичките му планове се проваляха. Трябваше да предотврати тоя поход.
— Може би — подложи на обсъждане той — пленниците ще могат да се освободят, без да се накърнява твоето кралско достойнство. Навярно би могло да се издействува бароните де Кастро да предадат пленниците в Арагон. Позволи ми да започна преговори за това, Може би, ако ми разрешиш, ще ида лично в Сарагоса и ще се посъветвам с дон Йосеф. Моля те, господарю, обещай ми едно: че няма да издадеш заповед за поход срещу бароните де Кастро, преди да проявиш милостта да говориш още веднъж с мене. — Какво си въобразяваш! — негодуваше Алфонсо.
Ала той бе осъзнал вече безразсъдността на своето намерение. За съжаление евреинът беше прав.
Взе отново в ръка златната монета, претегли я, огледа я. Лицето му се разведри.
— Нищо не обещавам — каза той, — но ще помисля върху това, което предлагаш.
Йеуда разбра, че не ще постигне нищо повече. Сбогува се церемониално и замина за Арагон.
При все че дон Йеуда отсъствуваше, каноникът дон Родриге често наминаваше към кастильо Ибн Езра. Търсеше обществото на стария Муса.
Тогава двамата седяха в малкото преддверие, гледаха навън към тихата градина, вслушваха се в едва доловимия, винаги еднообразен, винаги разнообразен ромон на бликащите струи и водеха спокойни разговори. Блеснали с червените, сините и златните си цветове, по стените се нижеха фризовете с мъдри поговорки. Къдравите букви на по-новото арабско писмо, вплетени една в друга и заобиколени с орнаменти, прилични на цветя и преливащи се в арабески, наподобяваха пъстра тъкан, която покриваше стените като килим. Сред причудливите заврънкулки се открояваха ясно староарабските, „куфически“, ъгловати и отсечените еврейски писмени знаци, сливаха се в мъдрости, губеха се, смесваха се с други, изпъкваха отново, някак странно неспокойни, смущаващи.
Сред тоя гъсталак от орнаменти и арабески Родриге отново разчете оная еврейска мъдрост, която навремето, при неговото първо посещение, му беше превел Муса:
„Еднаква е участта на синовете человечески и но скота… Еднакви са душите им… Кой знае дали душите на человеческите синове се устремяват нагоре, а душата на скота слиза надолу, под земята?“
Още тогава каноникът бе обезпокоен, защото тия стихове — както му ги беше прочел Муса — звучаха по-иначе, отколкото в познатия му латински превод. Сега той събра смелост и реши да поразисква този въпрос, с Муса. Но старецът приветливо го предупреди: