— Не ще имаш повод да се оплакваш от мен, дон Алфонсо!
Войници пристигнаха в малкия градец Куенка и в околните села. Патрулираха по границата на планинската страна Албарасин, която трудно можеше да се обозре. Ала нито един от войниците на Кастро не се показваше. Тъй измина седмица, след нея втора. Войниците на дон Естебан почнаха да негодуват срещу отегчителната служба, жителите на Куенка — да ругаят срещу присъствието на войниците, което ги притесняваше.
А в това време Йеуда беше в Сарагоса и преговаряше със своя братовчед, дон Йосеф Ибн Езра. Този образован сановник, възпълен, приятен, дружелюбен, скептичен, даде на Йеуда да разбере, че е отгатнал подбудите му. Но самият той също държеше на запазването на мира и затова посрещна приятелски своя роднина, Йеуда искаше следното: Арагон да откупи кастилските пленници на бароните де Кастро и да ги върне на дон Алфонсо; той лък в замяна щял да се откаже от претенциите си върху града Дарока.
Предложението на Йеуда се стори приемливо на дон Йосеф и той се надяваше, че ще съумее да го представи в доста благоприятна светлина и на своя господар. Но не биваше да се прибързва. Крал Раймундес се намираше сега във военен лагер, изцяло бе погълнат от благополучното приключване на войната срещу тулузкия граф и дон Йосеф трябваше да изчака подходящ момент, за да го занимава с такива незначителни въпроси. След две седмици той щял да замине за военния лагер при дон Раймундес. Нека дон Йеуда проявял търпение дотогава. Сетне самият той можел да се яви пред дон Раймундес.
Йеуда използува добре тия две седмици. Отпътува до Перпинян и доведе до благополучен край едно объркано дело. Отпътува до Тулуза, за да навести един свой роднина, Меир Ибн Езра, еврейски баи26 на този град. Сетне отпътува до лагера при крал Раймундес. Дон Йосеф честно го подпомогна и дон Раймундес милостиво го изслуша. Но кралят бе муден, педантичен човек, ето защо изтече още една цяла седмица, докато той се реши да даде съгласието си.
Йеуда си отдъхна. Отстранена бе най-страшната от глупавите пречки, които заплашваха неговото мирно дело. Той изпрати до дон Алфонсо куриер с радостната вест, че договорът е подписан и подпечатан и че самият той, Йеуда, се завръща след няколко дни.
Ала тая вест още не беше стигнала в Толедо, когато дон Алфонсо получи от Куенка едно дълго, объркано писмо от своя приятел Естебан Илян.
Беше се случило нещо непредвидено. Въоръжени слуги на бароните де Кастро се опитали да откраднат от кастилска земя стадо овци. Хора на дон Естебан ги преследвали във владенията на де Кастро. Там се натъкнали на група рицари и оръженосци. Почнало се с ругатни, стигнало се до престрелка. В нея загинал един рицар, за нещастие един от братята Кастро, граф Фернан. Не можело да се отрече — пишеше дон Естебан, — че когато кастилската стрела го улучила, дон Фернан де Кастро не бил в бойни доспехи, а в ловно облекло и на ръкавицата му бил кацнал неговият любим сокол едва ли можело вече да се установи защо кастилският войник пуснал така лекомислено стрелата си; във всеки случай той, Естебан, веднага заповядал да обесят виновника.
Дои Алфонсо четеше и сърцето му се сви. Не можеше да се очаква по-лош край на това начинание. Прост войник бе убил подло един невъоръжен дворянин от най-благородно потекло, и то по негова, Алфонсова, заповед. Цяла Испания щеше да припише тоя позор нему, на краля на Кастилия.
Сега вече другият Кастро, Гутиере, имаше убедително рицарско основание да отмъсти за брат си. Той ще се обърне към Арагон и крал Раймундес, победителят в Прованс, щеше да има желания повод да започне война срещу омразния си племенник. Глупавата война с Арагон, която той не желаеше, а и всички го предупреждаваха да не я започва, сега вече беше пред прага.
Алфонсо се срамуваше от Йеуда. Срамуваше се от всичките си съветници. От целия християнски свят. При тава той бе сторил само каквото би сторил всеки рицар на негово място. Неговият кралски дълг беше изисквал да брани своя верен град Куенка и да изпрати там войски. И никой не можеше да го укори, че бе възложил командата на смелия дон Естебан Илян. Дон Естебан бе негов приятел и добър рицар, а в ефеса на неговия меч беше вкована костичка от свети Илдефоноо. Ах, тая изпитана реликва не беше успяла да спре сатаната. Защото станалото бе истинско адско нещастие, сатанинска подлост и никой не беше виновен — нито той, нито дон Естебан, нито Фернан де Кастро, нито дори евреинът. Целият християнски свят обаче ще обвинява него, Алфонсо.
Да, не му беше донесъл щастие тоя Йеуда. А сега, когато тъй се нуждаеше от съвета му, него го нямаше.
26
Бай — лице, натоварено специално от краля за събиране ма кралски приходи и ренти. — Бел.пр.