И добре бе, че го нямаше. Той, Алфонсо, не би могъл да го погледне сега. Не би могъл да понесе неговите укорни, умни думи. Нужен му бе човек, който го разбираше напълно, който разбираше невинността му, нечуваното му нещастие, нужен му бе близък човек, Свой.
Без да дочака Йеуда, със съвсем малка свита, той потегли на кон към Бургос, при своята кралица, при деня Леонор.
Четвърта глава
Доня Леонор посрещна краля с радост. Нямаше нужда дори да и разказва как се е случило всичко, тя го разбра. Чувствуваше като него. За всичко бе виновна злата съдба, нейният Алфонсо не носеше никаква вина.
При това много повече от него я потискаше мисълта, че предстоеше война с Арагон. Тя беше мечтала за обединението на двете страни, а тая война разрушаваше всичките й надежди. Ала доня Леонор прикри сломеността си, държеше се спокойно както винаги. Нейното присъствие и разговорите с нея дадоха на Алфонсо утехата и бодростта, на които се беше надявал.
Общо взето, той предпочиташе Толедо пред Бургос. В Толедо, още юноша, той бе извършил първия си голям подвиг, оттам бе завоювал своето кралство; освен това Толедо бе близо до истинския, до вечния враг, мюсюлманите, и тъкмо там, близо до врага, бе неговото място — на краля, на воина. Ала тоя път охотно остана в стария, прахристиянски град Бургос и спомените, с които беше изпълнен градът, вливаха в него сили и увереност. Та нали тъкмо от кастильото на тоя град Бургос неговата страна беше получила името си Кастилия, нали оттук неговият предтеча Фернан Гонсалес бе превърнал графството Кастилия в независима, велика и могъща страна. И пак тук, в Бургос, неговият прадед, Алфонсо Шести, беше показал как един крал не отстъпва дори пред най-могъщия човек в Испания. Онзи Алфонсо беше изгонил от града най-смелия герой на страната, Сид Компеадор, тъй като не бе доволен от начина, по който той водеше войната; един кастилски крал не прощаваше никому непокорството, не бе го простил дори на един Сид, а какво оставаше за някакъв си Кастро.
Ала сега Сид Компеадор беше мъртъв, кралете отдавна бяха простили на тоя най-благороден испански рицар и воин и градът Бургос се гордееше с множеството паметници, свързани с героя. С мрачно удовлетворение дон Алфонсо дълго стоя пред един сандък, окачен в църквата на манастира Уелга. Тоя сандък Сид беше дал в залог на двама еврейски банкери; бил пълен уж догоре с несметни съкровища. След това обаче се оказало, че вътре имало само пясък; героят смятал, че трябва да се вярва на думата му. Тъй Сид бе дал стоя сандък нагледен пример как трябва да постъпва рицарят с еврейските търгаши.
Дон Раймундес Арагонски не бързаше да започне похода, открай време минаваше за колеблив човек. Ала чакането измъчваше крал Алфонсо и той сподели с доня Леонор мисълта си да удари пръв.
Сега обаче доня Леонор не остана безмълвна. Тя недвусмислено му даде да разбере, че страната още не е забравила поражението му при Севиля. Че народът би недоволствувал от войната дори ако той бъде нападнатият. Не би било безумие да напада пръв при такива обстоятелства и сам да потъпче справедливостта.
Дон Алфонсо изслуша смирено тия горчиви слова.
А после, най-сетне, в Бургос пристигна Йеуда. Той тутакси бе схванал пълната сериозност на новината за смъртта на Фернан де Кастро. Разстроен и отчаян, приписа на себе си цялата вина. Пресмятанията му бяха излезли погрешни. Трябвало бе да остане в Толедо и да възпира краля. Тоя път неговата интуиция му бе изменила.
Ала въпреки всичко деятелният човек не губеше надеждата да предотврати войната. Веднага замина за Толедо. Научи, че Алфонсо е в Бургос. Свърна назад, отправи се на кон към Бургос.
Поиска аудиенция при дон Алфонсо. Той, под най-различни предлози, отказваше да го приеме. Затова пък го повика при себе си доня Леонор.
При вида на тази умна жена Йеуда отново почувствува прилив на смелост.
— Ако твое величество ми разреши — предложи той, — ще замина за Сарагоса и ще се опитам да успокоя крал Раймундес. Когато бях в неговия военен лагер, той дружелюбно и охотно се вслушваше в думите ми.
— Оттогава насам нещата се промениха — каза доня Леонор.
Дон Йеуда предпазливо отговори:
— То се знае, не бива да отивам с празни ръце.
— А какво би могъл да занесеш? — запита Леонор.
— Би могло да се помисли за това — каза Йеуда още по-предпазливо, — дон Алфонсо да се откаже от спорните сюзеренни права на Кастилия.
— Сюзеренните права на Кастилия не са спорни — каза студено доня Леонор. — По-добре война! — заяви тя и измери Йеуда с толкова чужд, презрителен поглед, че той разбра: и тя бе от същото тесто като краля. И тя за нищо на света не искаше да се откаже от тия празни, смешни рицарски титли и претенции. И тя смяташе за търгашество всяко разумно обсъждане и преценяване на обстоятелствата.