Когато най-сетне допусна пред себе си Йеуда, дон Алфонсо подигравателно каза:
— Е, мой ескривано, сигурно с много усърдие и много ум си изработил разни хитри договори в Сарагоса и в лагера пред Тулуза. Сега виждаш сам колко, струват. Ти не ми донесе щастие, дон Йеуда. Постарай се поне тук да бъдеш полезен и ми набави пари. Боя се, че ви трябват твърде много пари.
Дон Алфонсо свика на съвет своите военачалници. Той бе усвоил добре военното дело и бе решил да изправи Арагон пред доста затруднения. Ясно съзнаваше, че всички предимства са на страната на противника, но твърдо вярваше в своята звезда. Като християнски рицар, той поставяше съдбата си в ръцете на всемогъщия, който не можеше да допусне да загине неговия кастилски крал Алфонсо.
И бог го възнагради за вярата му. Дон Раймундес Арагонски почина внезапно, едва петдесет и седем годишен. В разцвета на неговия живот, сред тържеството на победата му над Прованс, господ го порази в сърцето и го прибра при себе си, преди кралят на Арагон да бе успял да навреди на своя племенник в Кастилия.
В положението на Алфонсо настъпи внезапна и щастлива промяна. Престолонаследникът на Арагон, седемнадесетгодишният инфант дон Педро, не беше като баща си. Дон Раймундес бе разширил пределите на своето кралство чрез мъдра политика и бе завоювал правата и земите в Прованс с хитрост — към военна сила беше прибягвал само когато бе сигурен в победата; освен това той без стеснение се бе унижавал прел своите грандове, стига да можеше да получи по тоя начин от тях пари или да ги накара да изпълнят задълженията си. На младия дон Педро подобни изкуства се струваха „увъртания“, недостойни за един рицар. И той като мнозина други виждаше в своя братовчед от Кастилия олицетворение на християнския рицар. Почти не съществуваше опасност да започне война срещу дон Алфонсо.
— Бог е с мен! — ликуваше Алфонсо пред своята кралица.
А пред Йеуда със самохвалство заяви:
— Е, видя ли?
Спокойно усмихната, доня Леонор споделяше неговата необуздана радост. Тя открай време желаеше от все сърце да се установи здрав съюз между Кастилия и Арагон и при все че в никакъв случай не мислеше да се откаже от сюзеренните претенции на Кастилия, бе готова да попречи с всички средства тия претенции да причинят нови раздори.
Наследила бе достатъчно от политическата мъдрост на баща си и на майка си, за да знае, че сама Кастилия никога не можеше да стане голяма империя, каквито бяха Свещената Римска, Английската или Френската. По-рано Кастилия и Арагон били обединени и тогава носителят на двете корони с пълно право се бе наричал император на Испания. Дълги години враждата между кралете Раймундес и Алфонсо беше измъчвала доня Леонор. И тя твърдо бе решила да приключи сега тая вражда и отново да свърже двете страни със здрави връзки.
За това имаше едно добро средство. Доня Леонор не беше родила престолонаследник, но затова пък три инфантки, така че онзи, който се оженеше за най-голямата от тях, за тринадесетгодишната Беренгария, имаше всички изгледи да наследи Кастилия. Винаги я бе блазнило да сгоди инфантата за престолонаследника на Арагон, та след време един владетел да носи короните на двете страни и ако до този миг годежът не се беше осъществил, причина за това бе само дълбоката взаимна ненавист между кралете. Сега тая пречка вече не съществуваше, инфантата можеше да се сгоди за младия дон Педро, а него, и без това изпълнен с искрена почит и възхищение към Алфонсо, лесно щяха да убедят да признае сюзеренството на своя гъст, когото бездруго един ден щеше да наследи.
Учтиво, макар и с леко нетърпение, дон Алфонсо слушаше, докато кралицата му обясняваше всичко това.
— Хубаво и разумно си го намислила, умна моя Леонор — рече той. — Но имаме време. Момчето не е посветено още в рицарство. Чичо Раймундес не можа да надвие себе си и да ме помоли за тая услуга. Мисля най-напред да поканим дон Педро, за да получи от собствената ми ръка меча и рицарското достойнство. Останалото ще се нареди от само себе си.
След като уговори това, кралската двойка отпътува с доста голям разкош за Сарагоса на тържественото погребение на дон Раймундес.
Младият крал дон Педро засвидетелствува на Алфонсо онази отрадна почит, която се очакваше. И цял пламтеше от възхищение към доня Леонор. Тя бе прекрасната дама, възпявана от поетите, почитаната от всички красавица, по която рицарят изгаря от чиста любов и която милостиво приема тая любов.