— Действително ли държат на това? — запита дон Алфонсо.
— Но разбира се, господарю — отвърна Аласар и изброи на плавен арабски десетте добродетели на мюсюлманския рицар, тъй както бе трябвало да ги заучи: доброта, смелост, учтивост и вежливост в обноските, поетичен дар, красноречие, физическа сила и здраве, умелост в ездата, сръчност в хвърлянето на копие, във фехтовката и в стрелбата с арбалет.
През ума на дон Алфонсо бързо премина мисълта, че щом е така, той със своите твърде посредствени дарби в областта на поезията и на красноречието едва ли можеше да очаква да бъде приет в някой мюсюлмански рицарски орден.
На третия ден се състояха борбите с бикове. Само на най-благородните грандове се разрешаваше да участвуват в тля игри. Откак архиепископът на Тарагона, Евсевий, бе тежко ранен в борба с бикове, на прелатите бе забранено да участвуват в тях; архиепископ дон Мартин дълбоко съжаляваше, тъй като той с охота би се занимавал с подобно рицарско изкуство.
Заобиколени от най-знатните царедворци в кралството, дон Алфонсо и неговата кралица наблюдаваха от една трибуна игрите. Кралят бе в добро настроение, сгряваше се сърцето му, като гледаше борбата между мъжете и биковете.
На друга трибуна и по балконите на околните сгради сега седяха нагиздените дами, между тях и доня Рахел. Тя пак бе полузакрита зад другите, но зоркият поглед на дон Алфонсо я откри и той забеляза, че нейните очи също не следят постоянно борбата, а от време на време се отправят към него. Припомни си как тя, това младо същество, дръзко почти колкото баща си, му беше казала право в лицето, че кралският му замък не й допада. И внезапно почувствува силно желание да вземе участие в игрите. Не биваше да разочарова милото момче, което беше поискало да му подари арбалета си, трябваше да оправдае възхищението и на младия си братовчед. Ясно бе, сам той трябваше да раздразни бика и да докаже мощта си над него.
Дон Манрике го заклинаше да не излага безпричинно на опасност свещената си особа. Доня Леонор го молеше да се откаже. Дон Родриге припомняше, че от времето на Алфонсо Шести насетне нито един испански крал не е взимал участие в борба с бикове. Архиепископ дон Мартин се позоваваше на това, как самият той обуздавал желанието си. Ала дон Алфонсо се шегуваше и обхванат от младежко увлечение, не признаваше никакви доводи.
Той бе захвърлил кралската си мантия, обличаха го вече в плетена металическа броня. И тромпетите затръбиха и херолдът възвести:
— Със следващия бик борбата ще води дон Алфонсо, по божия милост крал на Толедо и на Кастилия!
Той изглеждаше много красив, когато, възседнал коня, се появи на арената не с тежки доспехи, а само с гъвкава ризница, с открита шия и лице, събрал червеникаворусата си коса под малка металическа шапчица. Беше отличен ездач, конят се подчиняваше и на най-малкото му движение. Ала въпреки цялото му изкуство първите три удара не излязоха сполучливи и третия път опасността изглеждаше тъй голяма, че всички уплашено се развикаха. Той обаче бързо овладя и себе си, и коня. Гръмогласно извика: „За теб, доня Леонор!“ и четвъртият удар беше благополучен.
Вечерта, в банята, Рахел разказваше на своята дойка Саад:
— Много е смел тоя Алфонсо и всичко беше точно както в приказката за търговеца, големия пътешественик Ахмед, когато отишъл в бърлогата на чудовището. Не обичам тия борби с бикове и добре е според мен, дето у нас, в Севиля, са ги премахнали. Но за тия християни те са може би подходящи и наистина великолепно беше да видиш как неудържимо налетя техният крал с коня си върху разярения бик. Преди да нанесе последния удар, той размърда устни, съвсем ясно забелязах това. Преди да влезе е леговището, търговецът Ахмед произнесъл молитвено първата сура от корана, този крал навярно също е казал някакво свято заклинание. И то му помогна. Приличаше на утринна заря и беше много щастлив, когато животното се строполи на земята. Той е герой Но истински рицар не е. Важни добродетели му липсват, за да бъде. Неопитен е в красноречието и няма чувство за поезия. Инак не би било възможно да му се харесва толкова неговият стар, мрачен замък.
Дон Алфонсо и доня Леонор сметнаха за неуместно да помрачават тия тържествени дни с разговори, в които трябваше да се зачекват и уреждат спорни проблеми; така че въпросът за годежа и за васалната клетва останаха неразрешени.
Седмицата, предназначена за празненствата, изтече. Настъпи великият ден, денят на adoubement, на връчването на меча, денят, в който дон Педро тържествено щеше да бъде посветен в рицарство.