Сутринта младият принц изпълни тържествената церемония на очистителното умиване. Двама свещенослужители го облякоха. Одеянието беше червено като кръвта, която рицарят щеше да пролее в защита на църквата и на установения от бога ред; обувките — кафяви като земята, в която щеше да си отиде един ден; коланът — бял като чистата съвест, която щеше да се закълне да запази завинаги в себе си.
Всички камбани биеха, когато поведоха младия владетел по обсипаните с рози улици към църквата „Сантяго“. Там, заобиколен от грандовете и дамите на Кастилия и Арагон, го очакваше дон Алфонсо. Пажове сложиха шлем на главата на развълнувания от тържеството дон Педро, облякоха му ризница, подадоха му триъгълния щит; сега той разполагаше с оръжия, за да се брани. Препасаха го с меч; сега разполагаше с оръжие, за да напада. Две благородни девици поставиха златните му шпори; сега вече можеше да яхне коня и да полети в бой за правда и добродетели.
Приготвен така, дон Педро коленичи и архиепископът дон Мартин гръмогласно започна да чете молитвата:
— Отче наш, който си на небето и който си заповядал да се използува на земята мечът, за да се наказва злото, и който, за да закриляш правдата, си създал християнското рицарство, направи така, щото този твой раб никога да не използува този свой меч срещу невинни, а винаги, за да защищава твоето право и създадения от тебе ред.
Дон Алфонсо си припомни как навремето сам той, още съвсем млад, бе посветен в рицарство, след като беше водил кървава битка с бунтовниците по улиците на Толедо. Това беше станало в Толедската катедрала, пред статуята на Сантяго — самият апостол го бе посветил в рицарство. Може би наистина, както твърдяха по-мнителните, статуята бе извършила „удара с меч“ само посредством изкусен автоматичен механизъм. Но може би и наистина — както го уверяваше архиепископът — в онзи върховен момент статуята се беше превърнала отново в апостол. Пък и защо ли да не дойде сам Сантяго, за да посвети в рицарство царствения юноша на Кастилия?
Съчувствено и презрително гледаше той надолу към младия братовчед, който бе коленичил смирено пред него. Какви подвизи беше извършил вече той още когато беше на годините на тоя момък! Бунтовно настроени рикосомбрес бяха поискали от него клетвени уверения, на които уж имали право; ала той — по божия милост крал на Толедо и на Кастилия — гневно им беше викнал с все още тънкия си, детински глас: „Не, не!“ и „На колене, негодници грандове!“ И тогава те го бяха заплашили с изваден меч и бяха изпратили срещу него войски, и още войски, и истински удари бе разменил той с истински врагове.
А този млад братовчед, коленичил сега пред него, не представляваше нищо повече от един жалък арагонски крал и това глупаво момче, без много да му мисли, ще се съгласи да положи пред своите дръзки грандове унизителната клетва, която тия арагонски барони изискваха от тъй наречените си крале: „Ние, които сме повече от теб, те избираме за наш крал при условие, че ще зачиташ нашите права и свободи и между теб и нас избираме посредник, който трябва да бъде облечен с повече власт от тебе. Ако не, не! Si no, no!“ Голяма милост от негова страна бе да приеме за съпруг на своята инфанта и за свой наследник един такъв „крал“ и твърде малко, искаше да получи в замяна той, Алфонсо: да упражнява до края на живота си върховната власт в Испания.
Сега дон Педро с дълбоко, рицарско смирение произнесе клетвата:
— Кълна се, че никога не ще използувам този меч, за да раня с него някой невинен, а винаги, за да защищавам правото и свещения божи ред!
И той сведе глава и зачака удара с меча, предназначен както да смири, така и да възвиси посветения и навеки да утвърди неговия рицарски обет.
И ударът последва. Дон Алфонсо удари раменете му с тъпата страна на острието не много силно, но все пак достатъчно тежко, за да го почувствува болезнено през пластинките на металическата ризница.
Раменете на дон Педро неволно потръпнаха. Той вдигна глава, поиска да се изправи. Ала дон Алфонсо го спря.
— Още не, братовчеде, още не! — каза той. — Ще свържем посвещаването в рицарство с ленната клетва.
— Подайте ми знамето! — заповяда след това той.
И докато чакаше знамето, свали ръкавицата от дясната си ръка.
Сетне, поел с лявата знамето на Кастилия, каза:
— Тъй като ти желаеш така, братовчеде мой дон Педро от Арагон, приемам те за верен васал и клетвено ти обещавам да те защищавам, ако стане нужда. Бог да ми помага!
Той не говореше високо, ала властният му глас изпълваше цялата църква.
Още овладян от вълненията, от смирението и възвисяването при връчването на меча и посвещаването си в рицарство, младият дон Педро сам не разбираше какво става с него. Доня Леонор му беше загатнала за възможността да се сгоди за инфантата и да наследи Кастилия. Или може би бе направила нещо по-вече — може би му го бе обещала? Каква беше тая втора клетва, клетвата за васалство? Нима с неопитните си слова той вече се беше обвързал? Но имаше ли право изобщо да се съмнява и да не се доверява? Та нали току-що бе положил клетва за рицарско послушание — нима ще се покаже негоден да я изпълнява още при първото изпитание?