Защото, стига да поискаше, и тук, в Толедо, той би се радвал на не по-малка почит, отколкото в Севиля. Още при първия съвсем лек намек му бяха предложили поста на евреина Ибн Шошан, на финансовия министър, умрял преди три години. Нямаше съмнение, че тук, в Толедо, той би могъл да получи всяка служба, която би пожелал, дори ако се върнеше открито към юдейската вяра.
През една цепнатина в зида кастеланът1 надничаше в двора. Близо два часа вече бе тук чуждоземецът; какво толкова имаше да гледа тия порутени стени? Ето го, седи там неверникът, сякаш е у дома си, сякаш завинаги смята да остане тук. Прислугата на чуждоземеца, която го чака във външния двор, разправя, че имал в своя дом в Севиля петнадесет породисти коня и осемдесет слуги, тридесетима от тях чернокожи. Богато и нашироко живееха те, неверниците. Но макар последния път кралят, нашият господар, да претърпя поражение, ще дойде време, когато светата Дева и Сантяго ще бъдат милостиви към нас и тогава ще избием мюсюлманите и ще им вземем богатствата.
А чуждоземецът все още не се канеше да си тръгва.
Да, търговецът Ибрахим от Севиля седеше и продължаваше да мечтае. Никога досега не беше изправян пред такова рисковано, съдбоносно решение. Защото той не бе навършил още тринадесетата си година, когато африканците нахлуха в Андалусия, и прие исляма, не бе отговорен тогава пред бога и пред хората, семейството беше решавало вместо него. Сега трябваше да избира сам.
Прекрасна сияеше Севиля в своята зрелост и великолепие. Ала това бе презрелост, тъй казваше старият му приятел Муса. Слънцето на западния ислям бе преминало вече зенита си, спускаше се към своя залез. Тук, в християнска Испания, в тази Кастилия, подемът, възходът тъкмо започва. Всичко тук е още примитивно, първобитно. Разрушили бяха онова, което бе изградил ислямът и криво-ляво го бяха скърпили. Земеделието беше в жалко, първобитно състояние, занаятите — замрели. Кралството беше обезлюдено, а онези, които бяха останали тук, умееха да воюват, но не разбираха от мирен труд. Той, Ибрахим, ще доведе тук хора, научени да творят, хора, които умеят да изваждат на бял свят онова, което лежи неизползувано в земята.
Много усилия ще трябват, за да се вдъхне животворен лъх на стопански разорената, разсипана Кастилия. Ала тъкмо то е и примамливото.
Щеше да му трябва, разбира се, време — дълги, несмущавани от нищо мирни години.
И изведнъж той почувствува: божествен беше призивът, който бе чул още тогава, преди петнадесет месеца, когато след поражението си дон Алфонсо бе замолил за примирие емира от Севиля. Войнственият Алфонсо бе проявил склонност да направи известни отстъпки — да даде някои области, да заплати високо военно обезщетение, ала не приемаше искането на емира примирието да трае осем години. А той, Ибрахим, бе увещавал своя приятел, емира, настоявал бе пред него да държи на това и да се задоволи дори с по-малки териториални придобивки и по-ниско обезщетение. И накрая беше успял, и едно примирие за осем дълги благодетелни години бе подписано и скрепено с печат. Да, сам бог го беше напътвал и му беше внушавал тогава: „Бори се за мир! Не отстъпвай, бори се за мир!“
И същият този вътрешен глас го беше довел сега тук, в Толедо. Стигнеше ли се до нова свещена война — а щеше да се стигне, — енергичният дон Алфонсо щеше да се изкуши да наруши примирието със Севиля. Ала тогава той, Ибрахим, ще бъде тук и с хитрост, заплаха и разумни доводи ще убеждава краля; и дори ако не успееше да попречи на Алфонсо да се намеси във войната, щеше поне да забави намесата му.
А за евреите, за неговите евреи, щеше да бъде истинска благодат, ако тогава, при избухването на войната, той, Ибрахим, заседава в коронния съвет. Както някога и сега евреите ще бъдат първите, върху които ще се нахвърлят кръстоносците. Той, обаче ще простре закрилнически десница над тях, защото той бе техен брат.
Не лъжеше севилският търговец Ибрахим, като се наричаше привърженик на исляма. Той тачеше Аллах и Пророка, наслаждаваше се на арабската литература и наука. За него мюсюлманските обичаи бяха любими навици; всеки ден той машинално изпълняваше петте предписани измивания, падаше пет пъти на земята в посока към Мека, за да прочете молитвите, а когато беше изправен пред някое голямо решение или важно дело, обръщаше се по вътрешна необходимост към Аллаха и произнасяше първата сура2. Но радостен покой настъпваше в сърцето му, когато в събота се събираше с другите севилски евреи в подземните помещения на своята къща, в своя таен молитвен дом, за да отдаде почит на бога Израил и да чете от великата книга3. Знаеше, че тогава изповядва най-дълбоката си вяра и изповядвайки тая най-истинска истина, той се очистваше от полуистините на цялата седмица.