И така, той, младият рицар, остана коленичил пред по-възрастния, който сега вече с мъжествен и гръмък глас отправи към него искането:
— А ти, дон Педро, в знак, че ще ми служиш вярно и със страх пред бога винаги, когато имам нужда от теб и когато те призова, целуни ръката ми!
И протегна ръка към коленичилия.
Тишината, настъпила в препълнената църква, беше почти осезаема. Като попарени стояха арагонските грандове. Преди повече от три десетилетия се бе отървал Арагон от досадната васална зависимост. Защо техният млад крал се съгласяваше да положи тая оскърбителна клетва пред кастилеца? Или грамотите за годежа бяха вече разменени?
А Дон Педро все стоеше на колене и пред лицето му бе властно протегнатата ръка. Присъствуващите, които бяха по-назад, се надигнаха на пръсти, за да видят какво ще стане сега.
И ето, то стана. Младият арагонски крал целуна десницата на човека, който държеше в лявата си ръка знамето на Кастилия. И той му подаде ръкавицата, и арагонецът я взе.
Малко след това, излязъл на дневна светлина от църковния полумрак, заобиколен от своите сурово смълчани грандове, дон Педро се пробуди от съновиденията и от мечтанията си и осъзна какво беше станало, какво бе извършил.
Но нима го извърши той? Не, беше го изиграл другият, в подла клопка го беше подмамил той. Тоя високопочитан мъж, тоя образец на всичко рицарско бе злоупотребил със светия обред на посвещаването и на „удара с меч“, бе си послужил с него за един мошенически трик!
Църковната церемония трябваше да премине в народно празненство. Почетната свита от кастилски барони вече чакаше. Ала дон Педро заповяда на своите:
— Ние потегляме, благородници, и то веднага! В нашата столица ще решим какво трябва да се прави по-нататък.
И сред тропот и звън, без да удостои кастилците нито с поглед, нито с поздрав, младият крал напусна града Бургос заедно със своята свита.
Този път дори и кралицата изгуби присъщото й самообладание. Свършено бе вече с тъй силно желания от нея съюз. Не геройство, детински безумна смелост бе да се опиташ да наложиш с насилие онова, което положително можеш да получиш чрез благи думи и убеждение.
Но гневът й не продължи дълго. Такъв си беше Алфонсо, не му допадаха дългите преговори. Искаше да лети, а не да пълзи бавно и мъчително нагоре. Та нали дори баща й, английският крал, най-великият владетел и най-умният държавник, ставаше понякога жертва на такива безразсъдни гневни изблици; той не беше успял да сдържи ония яростни слова, които бяха подбудили рицарите му да убият кентърбърийския епископ, макар да бе знаял, че от това неизбежно ще произлязат най-големи злини.
Дон Манрике и дон Йеуда замолиха да бъдат изслушани. Тя ги прие.
Гняв изпълваше Йеуда, разяждаше го вътрешно. Отново всичко, изградено от него с толкова усилия и търпение, беше разбито на пух и прах от безсмислената войнственост на краля. Дон Манрике също бе възмутен. Ала доня Леонор отхвърли с кралска студенина и достойнство всички укори, отправени срещу Алфонсо. Цялата вина била само у младия Педро, който тъй невъздържано и в пълен разрез с всички правила на куртоазията избягал, преди явното недоразумение да може да се изясни.
Дон Манрике каза, че от страна на младия владетел действително щяло да бъде по-учтиво да остане в Бургос Но, така или иначе, тоя неучтив момък бил крал на Арагон. Сега той несъмнено щял да приеме Гутиере де Кастро за свой васал и войната, която милостивото небе предотвратило, неизбежно щяла да избухне.
Йеуда предпазливо прибави:
— Може би все пак би трябвало да се направи още сега опит за изясняване на недоразумението.
И понеже доня Леонор мълчеше, продължи:
— Ако изобщо някой е в състояние да разубеди момчето, като му докаже, че се заблуждава и че гневът му е неоснователен, това си ти, господарке.
Доня Леонор се позамисли.
— Ще ми помогнете ли — запита тя — да изготвя едно послание до него?
Още по-предпазливо Йеуда каза:
— Боя се, че само послание не ще бъде достатъчно.
Веждите на доня Леонор се издигнаха нагоре.