— Нима искате да замина за Сарагоса самата аз? — запита тя.
Дон Манрике се притече на помощ на Йеуда.
— Едва ли има друго средство — рече той.
Доня Леонор мълчеше надменно и сдържано. Дон Йеуда вече се опасяваше, че гордостта ще надвие над разума й. Ала след кратко мълчание тя обеща:
— Ще обмисля какво мога да сторя, без да накърня с нещо достойнството на Кастилия.
Нищо не каза на дон Алфонсо, не отправи никакъв упрек към него, изчака го сам да заговори. И наистина кралят скоро дойде и започна да се оплаква:
— Просто не знам какво им е на всички! Отнасят се с мен като с болен. В края на краищата какво съм виновен аз, че оня хлапак направо избяга! Баща му е трябвало да го възпита по-добре.
— Тъй като той е още толкова млад — примирително забеляза доня Леонор, — на неучтивостта му не би следвало да се обръща тъй голямо внимание.
— Ти винаги си мека, доня Леонор — отговори Алфонсо.
— Може би имам малко вина и аз — продължи тя. — Трябваше всъщност да поговоря с него предварително за ленната клетва. Какво би казал, ако се опитам да наваксам пропуснатото? Ако замина за Сарагоса и изясня недоразумението?
Веждите на дон Алфонсо се вдигнаха от удивление.
— Не е ли прекалено голяма чест за тоя невъзпитан хлапак? — запита той.
— Тъй или инак, той е крал на Арагон — отвърна Леонор — и ние мислехме да го годяваме за нашата инфанта.
Алфонсо почувствува лека досада и голямо облекчение. Колко хубаво бе, че имаше доня Леонор. Скромно, без големи приказки, тя се опитваше да поправи грешката.
Каза й:
— Ти си тъкмо кралица за нашето време, което изисква всевъзможни заобикалки и хитрини. Аз съм и си оставам рицар и нямам търпение. Не винаги ти е леко с мен, доня Леонор.
Ала светлото, младежко сияние, озарило лицето на краля, свидетелствуваше много по-силно от тия думи за неговата радост и признателност.
Преди да замине за Арагон, доня Леонор се посъветва е Йеуда и с дон Манрике де Лара.
Решиха в Сарагоса да се направи следното предложение: Кастилия ще изтегли гарнизона си от Куенка и ще се задължи в продължение на две години да не изпраща никакви войски по границите на графството де Кастро; от своя страна обаче добре е Арагон да поеме задължението да не допуска нови враждебни действия на барон де Кастро. Ако Гутиере де Кастро се обяви за васал на Арагон, Кастилия не ще възрази срещу това, но и не ще се откаже от своите претенции. Що се отнася до суверенните права на Кастилия над Арагон, то въпросът остава открит и церемонията в Бургос не го е променила с нищо; защото, погледнато юридически, задължението на Кастилия да защищава васалната си държава Арагон влиза в сила едва след като Арагон изплати обичайните сто златни мараведи; а Кастилия не ще настоява за тяхното изплащане.
В Сарагоса младият крал посрещна доня Леонор с най-изтънчена куртоазия, но не прикри гнева и разочарованието си от станалото в Бургос. Тя не започна да извинява направо своя Алфонсо; но затова пък изтъкна колко го измъчвало продължителното примирие със Севиля, за което го склонили твърде предпазливите му министри. Сърцето му копнеело час по-скоро да изкупи поражението при Севиля и да извоюва нови победи за християните над неверниците. Щастливото обединение с Арагон, което изглеждало толкова близко, щяло да му даде тая възможност и затова в рицарското си нетърпение той постъпил прибързано. Тя разбирала и двамата владетели — и дон Алфонсо, и дон Педро.
Гледаше го открито, сърдечно, майчински, женствено.
Дон Педро трябваше да положи усилия, за да запази пред тая великодушна, очарователна дама хладното достойнство, подобаващо на един обиден рицар. Той каза:
— Оскърблението, което ми нанесе кралят на Кастилия, се смекчава от твоите думи, прекрасна дамо. Благодаря ти. Нека твоите съветници започнат преговори с моите.
При сбогуването си с дон Педро доня Леонор заговори пак, както навремето, с ласкавите слова на изискана дама, за една по-тясна връзка между кралските родове на Кастилия и на Арагон. Дон Педро се изчерви.
— Разбирам те, прекрасна дамо — каза той, — и когато ти за пръв път ми се усмихна благосклонно, моето сърце разцъфна. Сега обаче е настъпила люта зима и тя е смразила всичко.
Струваше му усилие да добави:
— Ще наредя на съветниците си, прекрасна дамо, да приемат заради тебе предложенията на Кастилия. Ще живея в мир с дон Алфонсо. Но той разби съюза. Не искам да се сродявам с него и не искам да потеглям в поход рамо до рамо с него.
Доня Леонор се завърна в Бургос. Дон Алфонсо разбра, че тя е постигнала наистина много. Войната беше избягната.
— Умна дама си ти, Леонор — каза с възхищение той. — Ти си моя кралица и моя жена.