И през тази нощ любовта на дон Алфонсо към жената, която му беше родила три дъщери, бе всеотдайна, както през първата нощ, когато я бе опознал.
Пета глава
След като мюсюлманите бяха господствували близо половин хилядолетие в Ерусалим, Готфрид Булонски завоюва града отново за християните и създаде там „Кралство Ерусалим“. Ала господството на християните продължи само осемдесет и осем години; сетне мюсюлманите си възвърнаха отново града.
Човекът, повел този път мюсюлманите към Ерусалим, бе Юсуф, наречен още Саладин, „Слава на вярата“, султан на Сирия и Египет, а битката, в която той извоюва решителната победа, се води в околностите на планината Хатин, западно от Тиберия. Очевидец на тая битка бе мюсюлманският историк на име Имад-ад-Дин. Той бе приятел на Муса Ибн Дауд и му описа тия събития в едно подробно писмо.
Вражите конници с металическите доспехи — пишеше той — бяха неуязвими, докато се намираха на седлата си; защото бяха защитени от главата до петите със своите ризници, изплетени от металически пластинки. Но паднеше ли конят, загубен бе и ездачът му. На лъвове приличаха в началото на битката, на пръснати овци — в края й.
Никой от неправоверните не се отърва. Четиридесет и пет хиляди на брой бяха те: не останаха живи и петнадесет хиляди. А който остана жив, бе взет в плен. Всички попаднаха в ръцете ни, кралят на Ерусалим и всички негови графове и царедворци. Въжетата от шатрите не стигаха. По тридесет или четиридесет от тях виждах навързани на едно и също въже, по повече от сто души — пазени от един-единствен страж. Виждах ги със собствените си, благословени очи. Около тридесет хиляди бяха избити, ала все още имаше толкова много пленници, че нашите продаваха един пленен рицар срещу чифт сандали. От сто години насам не е имало толкова евтини пленници.
Колко горди и внушителни бяха тия християнски благородници само до преди няколко часа. Сега тия графове и барони се бяха превърнали в плячка на стрелеца, рицарите — в храна на лъвовете; надменните свободни люде сега бяха вързани във въжета и окови. Велик е Аллах. Те бяха наричали истината лъжа, корана — измама: и ето ги, насядали полуголи, свели лица, сразени от ръката на истината.
Те, тия слепи безумци, бяха донесли със себе си в битката своята най-голяма светиня, кръста, на който умрял техният пророк Христос. И този кръст падна в наши ръце.
Когато битката свърши, изкачих се на планината Хатин, за да огледам наоколо. А тая планина Хатин е планината, на която техният пророк Христос е държал прочута проповед. Огледах бойното поле. Тогава разбрах какво може да стори един народ, закрилян от благословията на Аллаха, на друг народ, върху когото тежи неговото проклятие. Видях отрязани глави, видях тела, разкъсани на парчета, разсечени крайници — навсякъде умиращи и мъртъвци, покрити с кръв и прах. И си припомних думите от корана: „Неправоверните ще казват: аз съм само прах.“
Още много такива изречения бе написал, въодушевен от преживяното, историкът Имад-ад-Дин. И заключаваше:
„О, сладко, сладко ухание на победата!“
Муса пречете писмото и се угрижи. Древната поговорка, написана с куфически букви, сякаш предупреждаваше от стената: „Една унция мир струва повече от цял тон победи!“ Заради тая поговорка през времето на свещената война някои мюсюлмани бяха заплатили с живота си като еретици. И все пак много мъдри мъже бяха повтаряли това изречение, цитирал го бе охотно и неговият приятел Имад, който беше написал писмото; веднъж един фанатичен дервиш едва не го беше убил заради това. А ето, сега пишеше такова писмо!
Да, все пак бе тъй, както се казваше във великата книга на евреите: „Йецер Ара, злото начало, е могъщо още от своето зараждане.“ Хората жадуваха да преследват дивеч, да удрят, да бият и да убиват и дори един толкова мъдър човек като неговия приятел Имад „се опиваше от виното на победата“.
Ах, в твърде близко време мнозина ще се опият от виното на войната. Защото сега, когато Ерусалим е отново в ръцете на мюсюлманите, върховният християнски свещенослужител не ще закъснее да призове към свещена война и много бойни полета ще има като онова, което Имад бе описал с такава ужасяваща нагледност.
Тъй и стана.
Вестта за падането на Ерусалим, завладян от кръстоносците с толкова огромни жертви преди по-малко от деветдесет години, изпълни с непоносима скръб целия християнски свят. Навсякъде се отдадоха на пост и молитви. Висши духовници се отказваха от външния разкош, за да служат за пример на останалите със своето строго въздържание. Дори кардинали даваха обет да не се качват на кон дотогава, докато нозете на езичниците сквернят земята, гдето бе стъпвал Спасителят; предпочитали, живеейки от милостиня, да пребродят земите на християните, за да проповядват покаяние и мъст.