Светият отец призова към нов кръстоносен поход за освобождаване на Ерусалим, пъпа на земята, втория рай. На всеки, който вземаше кръста, той обещаваше отплата и на оня, и на тоя свят и обяви всесветски мир за седем години — Treuga Dei.
Сам той пръв даде благороден пример и прекрати дългогодишната си разпра с владетеля на Германия, с римския император Фридрих. Изпрати като легат до кралете на Франция и на Англия архиепископа на Тирус и ги закле да сложат край на раздорите си. Предупреди с настойчиви послания кралете на Португалия, Леон, Кастилия, Навара и Арагон да погребат враждите си и братски да се обединят, за да вземат според своите възможности участие в кръстоносния поход: да настъпят срещу мюсюлманите на своя полуостров и срещу антихриста на Запада, халифа Якуб Алмансур в Африка.
Щом научи от архиепископа за посланието на папата, дон Алфонсо свика своя коронен съвет, своята курия. Дон Йеуда се престори на болен и благоразумно остана настрана.
Архиепископът изтъкна с пламенно слово, че тук в Испания, кръстоносните походи били започнали много по-рано, отколкото във всички други страни, преди повече от половин хилядолетие. Веднага след като мюсюлманската чума заляла страната, християнските готи, дедите на благородниците, заседаващи сега тук, били започнали съпротивата.
— Наш ред е днес — извика въодушевен той — да продължим тая велика, свята традиция!
И завърши с бойния вик на кръстоносците:
— Deus vult — така иска бог!
С каква охота биха последвали кралските приближени тоя призив. Всички, та дори и миролюбивият дон Родриге, горяха от желание да го сторят. Ала те знаеха: тъкмо пред тях се намираха непреодолими препятствия. Седяха и мрачно мълчаха.
— Самият аз — каза най-сетне старият дон Манрике — участвувах в похода, когато напреднахме в Андалусия чак до морето, и бях с войските, когато кралят, нашият господар, отне от мюсюлманите верния град Куенка, а също и крепостта Аларкос. Нищо по-хубаво не бих могъл да си пожелая, освен, преди да легна в гроба, още веднъж да мога да потегля срещу неверниците. Но ние имаме този договор, договора за примирие със Севиля, и той е подписан с името на нашия господар краля и скрепен с неговия печат.
— Този жалък къс хартия — гневно каза архиепископът — сега е съвсем невалиден и никой не може да укори нашия господар краля, ако той го даде на палача, за да го изгори. Ти не си обвързан с този договор, господарю — обърна се той към дон Алфонсо. — Juramentum contra utilitatem ecclesiasticam prestitum non tenet — не важи обетът, който уврежда благото на църквата. Тъй пише в сборника от декреталии на Грациан.
— Така е — съгласи се каноникът и почтително сведе глава. — Но тия неверници не искат и да знаят за това. Те държат договорите да се изпълняват. Султан Саладин пощади живота на повечето от своите пленници: но когато маркграф де Шатильон се позова на законното си право да наруши примирието, тъй като неговият обет бил невалиден пред бога и църквата, тогава — припомнете си, благородници! — султанът заповяда да го екзекутират. А халифът на западните неверници мисли и действува точно като Саладин. Ако не спазим примирието със Севиля, той ще дойде от своята Африка през морето, а неговите войници са многобройни като песъчинките в пустинята — и тогава няма да помогне никаква добродетел и никаква смелост. Така че, ако кралят, нашият господар, позовавайки се на божественото право на църквата, обяви за недействителен договора, това не ще бъде в полза, а във вреда на църквата.
Дон Мартин ядно изгледа своя секретар. Все с такива усуквания си служеше той. Ала дон Родриге невъзмутимо продължи:
— Бог, чийто взор прониква в сърцата, знае колко горещо желаем всички ние да отмъстим за оскверняването на светия град. Но бог ни е дал и разум, та да не увеличаваме нещастията на християнския свят с прибързаното си усърдие.
Дон Алфонсо ядосано се беше замислил.
— Африканците ще се притекат на помощ на Севиля — каза сетне той. — Това е вярно. Но и аз няма да бъда сам. Ако започна борбата с мюсюлманите, всички кръстоносци, които слизат на тия брегове, ще ми помагат. Те и по-рано ни помогнаха.
— Кръстоносците — възрази дон Манрике — ще идват на единични отреди, те не могат да устоят срещу дисциплинираната, добре организирана армия на халифа.
И тъй като тия думи не убедиха краля, дон Манрике се видя принуден да назове истинската причина за принудителното бездействие на Кастилия. Той впи поглед в лицето му и бавно и недвусмислено каза: