— Не ме плашат самумите и не ме плаши морето — отвърна Йеуда. — От друго се страхувам аз.
И той се отпусна пред своя приятел, довери му грижата, която таеше в сърцето си.
— Боя се — каза той — от необузданите настроения на тоя рицар и крал дон Алфонсо. Той пак ме обиди безпричинно и сега, когато ме вика при себе си, аз заявявам, че не съм добре със здравето и отказвам да се явя пред него. Но знам, разбира се, че играя опасна игра, като си придавам толкова важност.
Муса беше пристъпил до писалището си и драскаше кръгове и арабески.
— А защо си придаваш толкова важност, драги ми Йеуда — запита през рамо той, — заради мира или пък защото си много горд?
— Аз наистина съм горд — отвърна Йеуда, — но струва ми се, че този път гордостта ми е по-скоро добродетел и съобразителност. У този крал тъй удивително са примесени необуздаността и разсъдъкът, че никой не може да предвиди как ще реагира в края на краищата той.
Йеуда продължи да се държи все така надалеч от краля, който пък от своя страна се ограничаваше да му изпраща кратки, властни разпореждания. Загрижеността на главния ескривано нарастваше. Очакваше всеки миг тоя необуздан мъж да го прогони от кастильото и от страната, а дори и да посегне на него и да заповяда да го хвърлят в подземията на кралския замък. Друг път пък се надяваше, че Алфонсо ще се опита да се сдобри с него и че ще го награди пред цял свят със знака на своето благоволение. Горчиво беше това очакване. А ето че един ден с наивно огорчение неговият син Аласар го запита:
— Никога ли не е отворил дума за мен дон Алфонсо? Защо не ти дойде на гости?
И болезнено се сви сърцето на Йеуда, когато се видя принуден да отговори:
— В тая страна това не е обичай, сине.
Каква планина се смъкна от плещите му, когато пратеник от кралския замък извести за посещението на дон Алфонсо!
Кралят дойде, придружен от Гарсеран, Естебан и малка свита. Опитваше се да прикрие лекото си смущение зад пренебрежително-приветлива веселост.
Домът му се стори чужд, почти враждебен, като собственика си. При това той много добре забелязваше, че всичко там е образец на съвършенство. Някакво странно чувство за мярка бе подчинило на пълна хармония твърде различни неща. Навсякъде безогледно бе пръснато богатство, не беше забравено никое ъгълче, никое кътче. Имаше много слуги, които бяха като невидими и при все това винаги на мястото си. Дебели килими заглушаваха навсякъде шума; тишината, която владееше в този дом, ставаше още по-осезаема от ромона на водоскоците. И това бе посред неговия шумен Толедо! Ето в какво се бе превърнал неговият кастильо де Кастро! Кралят се чувствуваше тук като чужденец, като неканен, досаден гост.
Видя книгите и свитъците — арабски, еврейски, латински.
— Имаш ли време да ги четеш всичките? — запита той.
— Много от тях чета — отвърна Йеуда.
В павилиона за гости той обясни на краля, че Муса Ибн Дауд е най-мъдрият лекар сред вярващите от трите религии. Муса се поклони пред краля, гледайки го право в лицето без всякаква почтителност.
Дон Алфонсо поиска да му преведат някоя от мъдростите, които се нижеха със своите пъстри и златни букви по протежението на стените. И Муса преведе, както беше превел на дон Родриге:
„Еднаква е участта на синовете человечески и на скота… Еднакви са душите им… Кой знае дали душите на человеческите синове се устремяват нагоре, а душата на скота слиза надолу, под земята?“
Дон Алфонсо се позамисли.
— Това е мъдрост на някой еретик — строго каза той.
— Тя е взета от Библията — любезно го поправи Муса. — Това са мисли на проповедника Соломон, на цар Соломон.
— Никак не намирам царствена тая мъдрост — каза неприязнено дон Алфонсо. — Душата на един цар не отива под земята, както тая на скота.
Той прекъсна разговора, обърна се властно към Йеуда.
— Покажи ми оръжейната зала.
— Ако разрешиш, господарю — отвърна Йеуда, — оръжейната зала ще ти покаже синът ми Аласар и това ще бъде най-хубавият ден в живота му.
Дон Алфонсо със задоволство си спомни за приятното момче.
— Ти имаш буден син, дон Йеуда, рицарски дух има в него! — рече той. — А бих искал да видя и дъщеря ти, ако нямаш нищо против.
Като добър познавач на оръжията, конете и мулетата, той поведе с момчето Аласар дружелюбен разговор.
Сетне всички преминаха в градината и ето че там беше доня Рахел.