Това бе същата Рахел, която му бе отговорила тъй неучтиво в Бургос, и все пак — друга; носеше рокля с малко чуждоземска кройка и сега тя беше стопанката, която приема чужд, знатен гост. Ако в Бургос бе изглеждала като нещо съвсем неподходящо и нарушаващо общия тон, то тук всичко — и изкусно подредената градина, и водоскоците, и чуждестранните растения — сякаш представляваше рамка за нея, а той, Алфонсо, бе оня, който не подхождаше, чието място не беше тук.
Той се поклони, свали своята ръкавица според изискванията на куртоазията, взе ръката й и я целуна.
— Радвам се, че те виждам пак, благородна дамо — каза той високо, за да го чуят всички. — Тогава, в Бургос, не можах да довърша разговора си с тебе.
Сега групата се беше увеличила; към краля и неговите грандове се бяха присъединили Аласар и пажовете на Йеуда. Когато започнаха бавна и спокойна разходка из градината, кралят поизостана малко назад с доня Рахел.
— Като виждам тоя дом, благородна дамо — каза той на кастилски, — разбирам защо не ти допада моят кастильо в Бургос.
Тя се изчерви, смути я обстоятелството, че го беше засегнала, чувствуваше се поласкана, че думите й все още не бяха изличени от паметта му, мълчеше с едва забележима, трудноразгадаема усмивка около извитите устни.
— Разбираш ли простонародния ми латински? — продължи той.
Тя се изчерви още повече; всяка думичка беше запомнил.
— Оттогава насам научих много по-добре кастилски език, господарю — отвърна тя.
Той каза:
— На драго сърце бих разговарял с теб на арабски, благородна дамо, но от моята уста той ще звучи грубо и недодялано и ще дразни слуха ти.
— Говори спокойно на кастилски, господарю — отвърна непринудено доня Рахел, — нали той е езикът на твоята страна.
Тия думи развалиха настроението на дон Алфонсо. Тя би трябвало да каже: „Този език ми звучи приятно“ или нещо подобно, тъй изискваше куртоазията. Вместо това тя надменно подхвърляше първото, което бе минало през ума й, и подценяваше неговия хубав кастилски език.
— Моята Кастилия — каза предизвикателно той — за вас сигурно е все още твърде чужда страна и само тук, във вашата къща, ти се чувствуваш у дома си.
— Но не — възрази Рахел, — рицарите от твоята страна са много любезни към нас и се стараят Кастилия да стане наша родина.
Сега беше ред на Алфонсо да каже някоя от обичайните галантни фрази, например: „Никак не е трудно човек да бъде любезен с дама като теб.“ Но изведнъж му опротивя тоя измъчен, изкълчен моден брътвеж. При това Рахел сигурно намираше смешни галантните празни приказки. Как ли трябваше да разговаря изобщо с нея? Тя не бе от ония дами, които очакваха високопарни, нищо незначещи, сладникаво-любовни разговори, а още по-малко от ония жени, пред които човек можеше да се държи грубо и по войнишки.
Кралят бе свикнал всеки да заема своето строго определено място и той, Алфонсо, да знае точно с кого има работа. Но къде бе мястото на доня Рахел и как да се държи с нея, не знаеше. Всичко, свързано с неговия евреин, веднага изгубваше точните си очертания и ставаше неясно. Какво искаше той от тая доня Рахел? Какво искаше да прави с нея? Може би искаше — и в мислите си той употреби една твърде груба дума от своя простонароден латински — да спи с нея? Не знаеше.
Ако отидеше на изповед, той с чиста съвест можеше да твърди пред изповедника, че никога не е обичал друга жена освен своята доня Леонор. Нямаше вкус към рицарската любов, към тъй наречената „minne“28. Тъй като неомъжените дъщери на благородниците човек можеше да види рядко, и то само сред много хора, куртоазията предписваше да се влюбваш в омъжени дами и да им изпращаш високопарни, сковани любовни стихове. Нищо не излизаше от такова ухажване. Ето защо той беше спал с жени от обоза на своите войски или с пленени мюсюлмански жени; с тях можеше да разговаряш и да се държиш, както щеш. Веднъж се бе породило нещо между него и жената на един рицар от Навара, но цялата история бе всъщност твърде неприятна и той облекчено си бе отдъхнал, когато тя се завърна в родината си. Мъчителна бе и кратковременната му връзка с доня Бланка, една от придворните дами на Леонор, и в края на краищата доня Бланка волю-неволю беше отишла в манастир. Не, той беше щастлив само със своята Леонор.
Всички тия мисли не добиха словесен израз в ума на дон Алфонсо, но той ясно ги чувствуваше и се ядоса, загдето се беше впуснал в тоя разговор с дъщерята на евреина. При това тя дори не му се нравеше, в нея нямаше оная мекота, характерна за високопоставените дами, тя беше дръзка и си позволяваше да съди за всичко, макар всъщност да бе още дете. Нищичко нямаше в нея от сдържаността на величествените златокъдри християнски дами, нито един рицар не бе съчинявал заради нея стихове, пък и тя изобщо не би ги разбрала.