— Той моли само за една милост — продължи Манрике. — Моли за разрешение да се яви пред очите на твое величество и да получи документите и подпис лично от теб. Неговият емир — обясни Манрике — го е въздигнал в рицар и той държи на достойнството си. Припомни си, дон Алфонсо, че в страните на неверниците търговецът е не по-малко уважаван от воина; че нали самият им Пророк е бил търговец.
Алфонсо се разсмя, внезапно изпадна в добро настроение; смееше ли се, лицето му сияеше като на юноша.
— Но не ще бъда длъжен да говоря с него на еврейски, нали? — извика той.
— Той владее добре латински — отвърна деловито Манрике. — Говори задоволително и кастилски.
Пак без всякакъв преход дон Алфонсо стана сериозен.
— Нямам нищо против един еврейски алхаким — каза той, — но да направя свой Escrivano Mayor5 вашия евреин, все пак трябва да разберете, че това ми е противно.
Дон Манрике отново изложи онова, което на няколко пъти бе обяснявал на краля през последните седмици.
— Цяло столетие сме били принудени да водим война и да завладяваме, не сме имали време да се погрижим за стопанството. Мюсюлманите са имали време. Ако искаме да се мерим с тях, нужен ни е гъвкавият ум на евреите, тяхното красноречие, техните търговски връзки. Щастие за християнските владетели беше, че мюсюлманите от Андалусия прогониха своите евреи. Сега твоят чичо от Арагон има своя Йосеф Ибн Езра, а кралят на Навара — своя Бен Серах.
— А и моят баща — допълни доня Леонор — си има своя Аарон от Линкълн. Понякога го затваря, но сетне пак го измъква от затвора; и го награждава със земя и почести.
И дон Манрике заключи:
— Положението на Кастилия щеше да бъде по-добро, ако смъртта не ни бе отнела нашия евреин Ибн Шошан.
Лицето на дон Алфонсо се помрачи. Това напомняне го ядоса. Още преди четири години бе искал той да предприеме онзи поход срещу емира от Севиля, завършил след това тъй злополучно, само старият Ибн Шошан го бе задържал. Неговото място сега, изглежда, трябваше да заеме тоя Ибрахим от Севиля — тъй искат доня Леонор и Манрике — и да му пречи да взима прибързани решения. Може би повече затова, отколкото по стопански причини те го увещаваха толкова настойчиво да вземе на служба евреина. За прекалено буен, за прекалено войнствен смятаха те него, Алфонсо, не вярваха, че ще се намери у него хитрост и онова жалко търпение, тъй необходими за един крал в тия търгашески времена.
— А на всичко отгоре са написани и на арабски! — каза недоволно той и удари по документите. — Не мога дори да прочета добре каквото трябва да подпиша.
Дон Манрике отгатна мислите му. Той искаше да отложи подписването.
— Щом като заповядваш, господарю — отвърна с готовност той, — ще наредя договорите да се изготвят на латински.
— Добре — каза Алфонсо. — И не викай тук евреина преди сряда.
Аудиенцията, на която трябваше да се разменят подписите, се състоя в една малка зала в замъка. Доня Леонор бе пожелала да присъствува на приема; и тя любопитствуваше да види евреина.
Дон Манрике беше в служебното си облекло: на шията му висеше златна верижка с отличителния знак на Familiar, таен кралски съветник — нагръдната плочка с герба на Кастилия, с трите кули на „Страната на замъците“. С официални дрехи бе и доня Леонор. Алфонсо, напротив, бе облечен по домашному, съвсем не тъй, както подобаваше за държавнически акт: носеше нещо като жилетка с широки, свободни ръкави и удобни обувки.
Всички бяха очаквали, че както бе обичайно, Ибрахим ще се преклони пред негово величество, отпускайки се на едно коляно. Ала той още не бе поданик на краля, а, обратното, виден придворен от мюсюлманската империя. Носеше облеклото на мюсюлманска Испания, а върху него — синята, подплатена мантия на сановник, комуто е гарантиран свободен достъп при двора на един християнски крал. Ограничи се да поздрави с дълбок поклон доня Леонор, дон Алфонсо и дон Манрике.
Кралицата заговори първа.
— Мирът да е с теб, Ибрахим от Севиля — каза тя на арабски.
Образованите люде дори и в християнските кралства на Полуострова говореха освен латински и арабски език.
Учтивостта към госта изискваше и Алфонсо да се обърне към него на арабски и именно така беше възнамерявал да стори той. Но наглостта на човека, който не коленичи пред него, го накара да заговори на латински.