— Salve, dominae Ibrahim! — поздрави навъсено той. Дон Манрике изложи с няколко общи фрази за какво идваше търговецът Ибрахим. В това време доня Леонор оглеждаше госта със спокойна, сдържана усмивка на знатна дама. Той беше среден на ръст, ала високите му обувки и изправената му стойка, при все че стоеше отпуснато, го правеха да изглежда едър. От мургавото му лице, оградено с къса брада, гледаха спокойни, бадемовидни очи — умно, малко високомерно. Дълга и добре скроена се спускаше от раменете му синята мантия, която му осигуряваше свободен достъп. Доня Леонор вглеждаше със завист скъпия плат; трудно бе да намериш такива платове в християнските земи. Но ако веднъж постъпи на служба при нея, тоя човек навярно ще може да й достави такъв плат, а и някои от ония тъй чудодейни парфюми, за които толкова беше слушала.
Кралят бе седнал на едно походно легло, нещо като софа; седеше там полуизлегнат, в подчертано небрежна поза.
— Надявам се само — каза той, след като дон Манрике привърши, — че ще доставиш навреме и двадесетте хиляди златни мараведи, които се задължаваш да платиш.
— Двадесет хиляди мараведи са много пари — отвърна Ибрахим, — а пет месеца — малко време. Но в пет месеца парите ще бъдат налице, господарю… при условие че пълномощията, които договорът ми дава, няма да останат само на пергамент.
— Съмненията ти са понятни, Ибрахим от Севиля — каза кралят. — Пълномощията, които ти си условил, са направо нечувани. Моите приближени ми обясниха, че искаш да сложиш ръка на всичко, с което божията милост ме е дарила — на моите данъци, на държавната ми хазна, на моите мита, на рудниците ми за желязо и каменна сол. Ти, изглежда, си ненаситен човек, Ибрахим от Севиля.
Търговецът отговори спокойно:
— Трудно е да бъда заситен, господарю, защото аз трябва да засищам теб. Изгладнелият си ти. Аз ще изплатя най-напред двадесетте хиляди мараведи. А съмнително е още каква част от парите, от които един малък дял се пада на мен, ще могат да се съберат. Твоите грандове и рикосомбрес6 са своеволни, груби деспоти. Прости на търговеца, господарке — обърна се с дълбок поклон той към доня Леонор на арабски, — ако говори за такива трезви, отегчителни неща в твоето лъчезарно присъствие.
Но дон Алфонсо настояваше на своето:
— Би ми се струвало по-уместно, ако ти се беше задоволил със званието мой алхаким, както моят евреин Ибн Шошан. Добър евреин беше той и аз съжалявам за смъртта му.
— Висока чест е за мен, господарю — отвърна Ибрахим, — че поверяваш на мен да продължа делото на този умен и преуспял човек. Не за да ти служа тъй, както пламенният ми копнеж повелява, аз не бих могъл да се задоволя само с пълномощията на благородния Ибн Шошан — Аллах да го дари с всички радости на рая!
Обаче кралят — сякаш гостът не бе казал нищо — продължи своята реч и премина сега на местния език, на простонароден латински, на кастилски.
— Но искането ти да бъдеш пазител на моя печат, намирам, меко казано, за неприлично.
— Не мога да събирам твоите данъци, господарю — отвърна търговецът спокойно, на бавен, тромав кастилски, — ако съм само твой алкахим. Принуден бях да настоявам да ме направиш свой Escrivano. Защото, ако не разполагам с твоя печат, грандовете ти няма да ми се подчиняват.
— Гласът ти и подборът на твоите думи — отвърна дон Алфонсо — е смирен, както подобава. Ала не ще ме измамиш. Това, което казваш, е всъщност твърде гордо, бих казал — и той употреби една силна дума от простонародния латински, — ти си нагъл.
Манрике побърза да обясни:
— Кралят намира, че ти знаеш цената си.
— Да — каза приветливо със своя звънък глас доня Леонор на извънредно изискан латински, — точно това иска да каже кралят.
Търговецът отново се поклони дълбоко, първо пред Леонор, а сетне и пред Алфонсо.
— Зная цената си — каза — и зная стойността на кралските данъци. Не ме разбирайте криво — продължи той, — нито ти, уважаема господарке, нито ти, велики и горди кралю, нито ти, благородни дон Манрике. Бог е благословил тая хубава страна Кастилия с много съкровища и с безгранични възможности. Но войните, които бе принуден да води твое величество и са били принудени да водят твоите предци, не са ви дали време да използувате тая божия благодат. Сега ти си решил, господарю, да дадеш на своята страна осем години мир. Какви ли богатства не могат да се добият през тия осем години от недрата на твоите планини, от плодородната почва и от твоите реки! Аз познавам люде, които могат да научат поданиците ти как да направят своите ниви по-плодородни и да увеличат стадата си. И виждам желязото в недрата на твоите планини — неизчерпаеми залежи от скъпоценно желязо. Виждам мед, лазурен камък7, живак, сребро и ще намеря умели ръце, които ще извадят всичко това и ще го преработят — ще го смесят, ще го сплавят и изковат. Ще доведа тук, господарю, хора от ислямските страни, които ще направят оръжейниците ти равностойни на тия в Севиля и Кордова. А има една материя, за която вие тук, в тия северни кралства, едва ли сте чували, има една материя — наричат я хартия, — върху която се пише по-лесно, отколкото върху пергамент и която, щом веднъж знаеш тайната на приготовлението й, струва петнайсет пъти по-евтино от пергамента; а край твоята река Тахо има всичко необходимо за приготовлението на тая материя. И тогава, господарю и господарке, науката, философията и поезията ще станат по-богати и по-задълбочени във вашите земи.