Веднъж, като говорехме за производствения процес, на нашите специални бои, тя ми каза нещо, което ме накара да зяпна.
— Отде знаете туй? — възкликнах аз възбудено.
— Прочетох го в едно немско списание — каза тя.
— Отдавна? — запитах с надежда аз.
— Преди две седмици.
Това ме поуспокои, но не твърде.
— Каква идиотщина! — въздъхнах аз горчиво. — Пък си мислех, че сам съм го открил!…
Тя ме погледна подозрително:
— А какво общо има то с нашата работа?
— Как?… Не виждате ли?
— Не виждам…
Обясних й набързо. Нейното лице светна от радостно възбуждение.
— Трябва да го внедрим! — каза тя, като ходеше едва ли не яростно по белия пясък. — Веднага, щом се върнем!
Тая вечер се прибрахме с особено въодушевление в нашия дом. Но на другата сутрин тя дойде на закуска с помрачено лице и съвсем без настроение. Отначало тактично мълчах, но на края не се въздържах и запитах.
— Не трябва повече да сядаме заедно — каза тя намръщено. — Хората започнали да говорят…
— Какво да говорят? — запитах аз.
— Знаете какво може да се говори!
Ако гледаше към мене, тя би видяла уплахата в погледа ми. Но не гледаше. Да, трябваше непременно да се замаже по някакъв начин тая работа.
— Какво значение, щом не е вярно — казах аз колкото се може по-сдържано. — А пък то наистина не е вярно.
— Тъй е — каза тя унило. — Но ние не сме сами на тоя свят, имаме близки.
— Най-малко на вас подхожда да мислите тъй — казах аз с повишен тон. — Човек трябва да се старае да мисли честно и да живее честно. Само тоя, който не уважава себе си, живее за угода на дребнавите клюкари.
— Тъй е! — поклати тя глава и лицето й се проясни.
Същата вечер, сякаш за да доведем тая максима докрай, ние отидохме заедно в лятната бирария. Пихме най-напред по една бира, след туй бутилка истинско карловско вино. За хора, които не пият, туй не е съвсем малко. Развеселихме се, потанцувахме, даже се улових, че тананикам в такт с оркестъра. Откога не бях си позволявал такива волности? Бог знае откога! Разбира се, закъсняхме и тръгнахме за дома, когато вече наближаваше полунощ.
Никога няма да забравя тая нощ! Беше топло, едри звезди грееха на черното южно небе. Връщахме се по пътеката край дола, в който мигаха светулки и от време на време протяжно се обаждаха нощните птици. Чувствувах се някак си подмладен, пълен с вътрешна увереност, мисълта ми бе бърза и ясна. Отдавна, от моята младост, не се бях чувствувал така добре. Може би тая моя вътрешна свобода и увереност ми даде сили да запитам и нехайно, и весело:
— Слушай, Олга, кажи ми искрено, защо ме преследваше така упорито в завода? Зер между всички аз там бях най-некадърният?
Почувствувах как цялото й лице пламна в мрака.
— Напротив! — каза тя горещо. — Именно понеже си най-кадърният!
— Не ми е съвсем ясна тая логика — признах аз.
Олга помълча известно време.
— Тук няма логика — каза тя. — Тук има убеждение. От всичко най-много на тоя свят уважавам дарбата. Не добротата, не сърдечността, не и безукорното трудолюбие и добросъвестност. Може би греша, но дарбата. От плодовете на нейните мисли и вдъхновение живеем всички, на нея всичко дължим. Ако светът лежеше само на плещите на сърдечните и трудолюбиви хора, животът щеше да тъпче на едно място…
Не бях съвсем съгласен с нея, но я слушах с удивление. Това съвсем не бяха мисли за една жена.
— Така ли е? — попита тя.
— Да речем…
— Не, точно тъй е — каза тя убедено. — Именно затова дарбата задължава повече от всичко друго. Даровитият човек е белязан. Той няма право да отстъпва, да се примирява, да се затваря в себе си! А ти точно туй правиш! Никой не казва, че не си добър инженер, но живееш с най-малкото, примиряваш се с всяко постигнато нещо, не гледаш никога нависоко. Ти не бива да бъдеш просто един добър инженер, а учен, откривател. Трябва целият да гориш със своята дарба. Това ще ти даде блясък в очите, ще те подмлади! На колко години си?
— На четиридесет и две — казах аз тихо.
— Виждаш ли? А изглеждаш много по-възрастен. Туй е, защото си се примирил. А аз точно това не мога да направя и като гледам как хабиш дарбата си, негодувам и роптая…
Известно време мълчахме. Много ясно чувствувах през тая незабравима нощ колко са горчиви думите й, но в същото време колко са прави. Дълго мълчахме, после аз се обадих неуверен: