Прекоси мръсния коридор и се спусна по стълбите от четвъртия етаж до фоайето. Беше празно. Имаше рецепция със звънец, но нямаше жива душа. Застана до дебелото стъкло на изходната врата и погледна към отсрещния край на улицата към паянтовия пансион, където двама старци се полюляваха на столовете си върху верандата и пушеха. Имаха умиротворен вид. Наблюдава ги минута-две.
Излезе, хвърли остри погледи нагоре и надолу по улицата, подмина редица паркирани коли, стигна до ъгъла. След две преки спря такси и се върна в билярдната зала на Столс на „Нютън стрийт“.
Сега залата беше ярко осветена. Топки тракаха и се завъртаха, играчи влизаха и излизаха от гъсти кълба цигарен дим. Делагера се огледа, после се приближи до кръглоликия мъж, седнал на висока табуретка до касов апарат.
— Ти ли си Столс?
Кръглоликият кимна.
— Къде отиде Макс Чил?
— Отдавна тръгна, приятел. Играта беше само до сто точки. Сигурно се е прибрал.
— Къде?
Кръглоликият му хвърли светкавичен поглед, който бързо изгасна.
— Откъде да знам.
Делагера вдигна ръка към джоба, в който носеше полицейската си значка. И пак я отпусна, като се опитваше да не го върши прекалено бързо. Кръглоликият се ухили широко.
— Ченге, а? О’кей, живее в „Мансфийлд“, на три преки западно от „Гранд“.
10
Серафино Торибо — хубавият филипинец с елегантно скроения бежов костюм — прибра от тезгяха на пощата две монети от по десет цента и три по един и се усмихна на скучаещата блондинка, която го обслужи.
— Нали веднага ще я изпратиш, сладурче?
Тя ледено изгледа посланието.
— До хотел „Мансфийлд“? Ще се получи там след двайсет минути… и без „сладурче“.
— Дадено, сладурче.
Торибо напусна с напета стъпка сградата. Блондинката бутна бланката с остър нокът и подхвърли през рамо:
— Тоя не е с всичкия си. Праща телеграма до хотел на три преки оттук.
Серафино Торибо пое с отмерена крачка по „Спринг стрийт“, оставяйки над грациозното си рамо димна следа от цигара с цвят на шоколад. На ъгъла с „Четвърта улица“ зави на запад, измина още три преки и свърна в страничния вход на „Мансфийлд“ до бръснарницата. Изкачи няколко мраморни стъпала до мецанина, мина покрай задната стена на стаята за писане на писма и по застланите с мокет стълби се изкачи на третия етаж. Подмина асансьорите и се залюшка кръшно по дългия коридор чак до дъното, като оглеждаше номерата по вратите.
Върна се до средата и седна в разширението, където имаше масичка със стъклен плот, столове и два прозореца към вътрешния двор. Запали от догорелия фас нова цигара, облегна се назад и се заслуша към асансьорите.
Рязко се навеждаше напред всеки път, когато някой от тях спираше на етажа, наострил слух да дочуе стъпки. След около десет минути ушите му доловиха очакваната крачка. Стана и се доближи до ъгъла на стената, откъдето започваше разширяването на нишата. Измъкна изпод дясната си мишница дълъг тънък пистолет, прехвърли го в дясната ръка, отпусна го покрай крака си плътно до стената.
Тантурест, белязан от едра шарка филипинец в униформа на пиколо се зададе по коридора с малък поднос в ръце. Торибо изсъска, вдигна оръжието. Тантурестият се извъртя рязко. Устата му зейна и очите му се оцъклиха при вида на пистолета.
— Коя е стаята, нещастнико? — попита Торибо. Тантурестият се усмихна нервно, опитвайки се да успокои топката. Приближи се до Торибо и му показа жълтия плик върху подноса. В целофаненото прозорче се четеше номер 338.
— Остави го тук — спокойно изрече Торибо. Филипинецът положи телеграмата върху масичката. Очите му не се откъсваха от пистолета.
— Изчезвай — нареди Торибо. — Пъхнал си плика под вратата, ясно?
Тантурестият прибра в раменете си кръглата чернокоса глава, пак се усмихна нервно и възможно най-бързо се отдалечи към асансьорите.
Торибо пусна пистолета в джоба на сакото си и извади сгънат лист бяла хартия. Много внимателно го разтвори, изтръска от него лъскав бял прах в кухинката между палеца и показалеца на разтворената си лява ръка. Рязко смръкна прашеца, измъкна аленочервена копринена носна кърпа и си избърса носа.
Известно време остана напълно неподвижен. Очите му придобиха мътността на шисти, а кожата на кафявото му лице сякаш се изопна върху високите скули. Дишането му свистеше през стиснатите зъби.
Вдигна жълтия плик, пое по коридора към далечния му край, спря пред последната врата и почука.
Обади се нечий глас. Той долепи устни до дървенията и заговори с писклив, подчертано почтителен глас.
— Поща за вас, господине.
Изскърцаха креватни пружини. По пода зад вратата се дочуха стъпки. Ключ се превъртя в ключалката и вратата се отвори. Торибо вече стискаше дългия си тънък пистолет. Докато вратата се отваряше, той светкавично пристъпи в процепа, странично, напористо. Долепи дулото на пистолета до корема на Макс Чил.