— Говори, ченге. Говори бързо… или Бог ми е свидетел, ще те…
Гласът на Делагера го сряза студено, безразлично:
— Имлей наистина е отишъл да се срещне с Мар. Защо да не отиде? Не е знаел, че е предаден отвътре. Само че е бил при него снощи, а не днес. Двамата се качили с кола горе на езерото Пума, за да обсъдят всичко най-дружелюбно. Поне такива са били намеренията им. Само че там при езерото се изпокарали жестоко и Имлей е бил убит, хвърлен от ръба на верандата. Главата му се размазала долу в камъните. Мъртъв е като ланшна Коледа, в навеса за дърва до вилата на Мар… Значи Мар го скрива там и се връща в града. А днес му се обаждат по телефона, споменават името на Имлей, уговарят среща за дванайсет и петнайсет. Какво да прави? Започва да бави топката, естествено. Изпраща секретарката си да обядва, слага пистолета си на леснодостъпно място. Подготвил се е за всякакви неприятности. Само че посетителят му го изиграл и той не пуснал пистолета в действие.
— Стига си разтягал локуми — изръмжа Мастърс. — Няма начин да знаеш всичко това.
Големия Джон погледна към Дру. Лицето на градския полицейски началник беше посивяло, изопнато. Ейдж се отдалечи още малко от стената и застана близо до Дру. Русото момиче не помръдваше. Делагера продължи уморено:
— Да, догадки, но пасват на фактите. Така трябва да е станало всичко. Мар е бил бърз с пистолета и е бил нащрек, готов. Защо обаче не е стрелял? Защото обаждането е било от жена. Той вдигна ръка и посочи блондинката.
— Ето го вашия убиец. Тя е обичала Имлей, нищо че го е вкарала в клопката. Наркоманка е все пак, а наркоманите са си такива. След това й станало мъчно, взела да съжалява за стореното и сама хукнала да отмъщава на Мар. Питайте я!
Блондинката се метна плавно напред. Дясната й ръка конвулсивно се измъкна изпод възглавниците на дивана, стиснала малкия автоматичен пистолет, с който бе простреляла Делагера. Зелените й очи бяха бледи, празни и вцепенени. Мастърс се извъртя рязко и замахна към ръката й с лъскавия револвер.
Тя го простреля два пъти от упор, без да се колебае дори за част от секундата. Отстрани на дебелия му врат бликна кръв, шурна по предницата на сакото. Той политна, изпусна лъскавия револвер почти в краката на Делагера. Залитна назад към стената зад стола на полицая, едната ръка търсеше опора в нея. Китката му се удари в мазилката и се провлачи надолу, докато той падаше. Строполи се тежко и повече не помръдна. Делагера почти се докопа до лъскавия револвер.
Дру беше скочил и крещеше. Момичето бавно се извърна към Ейдж, без да обръща внимание на Делагера. Ейдж рязко измъкна лугера изпод мишницата си и събори Дру с един замах. Малкият автоматичен пистолет и лугерът прогърмяха едновременно. Малкото оръжие не улучи. Момичето бе отметнато назад към дивана, лявата му ръка вкопчена в гърдите. Подбели очи, опита се повторно да вдигне пистолета. После рухна на една страна върху възглавничките и лявата му ръка се отпусна вяло, тупна встрани от гърдите. Предницата на роклята й внезапно се обагри с кръв. Очите й се отвориха и затвориха, пак се отвориха и си останаха така.
Ейдж рязко насочи лугера си към Делагера. Веждите му бяха изкривени нагоре в остра гримаса на изключително напрежение. Гладко сресаната тъмно руса коса обгръщаше кокалестия му череп като нарисувана.
Делагера го простреля четири пъти с такава бързина, че изстрелите прозвучаха като чаткането на картечница.
В момента, преди да падне, лицето на Ейдж стана тънко, празно като на старец, очите — безсмислени като на идиот. После длъгнестото му тяло се сгъна надве на пода, все тъй стискаше лугера в ръка. Единият му крак се подгъна под него, като че ли нямаше кости.
Остър мирис на барут изпълни стаята. Въздухът бе изненадан от избухналите изстрели. Делагера бавно се изправи и махна на Дру с лъскавия револвер.
— Оттук нататък ти влизаш в играта, господин началник. Така ли я искаше картината?
Дру бавно кимна, лицето му бе бяло, трепкащо. Преглътна, бавно затътри крака по пода и мина по край проснатото тяло на Ейдж. Погледна към момичето на дивана, поклати глава. Отиде при Мастърс, коленичи на един крак, докосна го. Пак се изправи. — Всички са мъртви — промърмори.
— Чудесно — отвърна Делагера. — А какво стана с онзи едрия, бияча?
— Отпратиха го. Аз… не мисля, че имаха намерение да те убият, Делагера.
Делагера кимна едва забележимо. Лицето му започна да се отпуска, вдълбаните бръчки се позагладиха. Половината му лице, което не беше кървава маса, отново възвърна човешкия си вид. Попи лицето си с носна кърпа. Тя подгизна от кръв. Той я захвърли и леко оправи с пръсти сплъстената си коса, която се беше спекла, засъхнала в кръв.