— Имаха, и още как! — промърмори той.
Къщата беше смразена. Отвън не долиташе никакъв шум. Дру се ослуша, подуши, отиде до верандата пред входа и се огледа. Улицата отпред беше тъмна, смълчана. Върна се и застана плътно до Делагера. Много бавно по лицето му си проби път усмивчица.
— Страхотно звучи — обяви той, — когато полицейският началник трябва сам да играе ролята на внедрен агент… а честният полицай е уволнен заради несправедливо накисване, с цел да му окаже помощ.
Делагера го погледна безизразно.
— Така ли искаш да звучи?
Дру заговори спокойно. Розовината се върна върху лицето му.
— За доброто на отдела, човече, и на града… и за наше добро. Друг начин няма.
Делагера го погледна право в очите.
— И на мен ми допада — изрече с мъртвешки глас. — Ако прозвучи точно така.
13
Маркъс спря колата и се ухили възхитено, гледайки голямата, засенчена от дървета къща.
— Никак не е зле — отбеляза. — Бих поостанал тук за една продължителна почивка.
Делагера слезе бавно, сякаш бе окован и много, много уморен. Беше гологлав, панамената шапка носеше под едната си ръка. Лявата част на главата му бе обръсната донякъде, а обръснатата част беше покрита с дебел пласт марля и лейкопласт, скриващи шевовете. Кече от твърда черна коса стърчеше над единия ръб на превръзката и ефектът бе доста забавен.
— Само дето няма да остана тук задълго, глупчо — отвърна той. — Чакай ме.
Мина по покритата с каменни плочи пътека, криволичеща през тревата. Дърветата хвърляха дълги сенки над зелената площ, закривайки сутрешното слънце. Къщата тънеше в пълна тишина, завесите бяха спуснати, на месинговото чукче на вратата беше окачен траурен венец. Делагера не тръгна натам. Сви по втора пътека под прозорците, покрай стената на къщата, подмина лехите с гладиолите.
Отзад имаше още дървета, още зелени морави, още слънце и сенки, изкуствено езеро с водни лилии и голяма каменна жаба. Отвъд водната площ в полукръг около желязна маса с керамична повърхност бяха разположени шезлонги. В един от тях седеше Бел Мар. Беше облечена в чернобяла рокля, свободна и удобна, а върху кестенявата си коса бе нахлупила широкопола градинска шапка. Седеше неподвижно, загледана в пространството отвъд моравата. Лицето й беше бяло. Гримът изпъкваше крещящо по него.
Бавно извърна глава, усмихна се притъпено, махна към шезлонга до себе си. Делагера не седна. Извади шапката изпод ръката си, чукна с пръст по периферията и каза:
— Случаят е приключен. Ще има дознания, разследвания, заплахи, куп народ ще крещи до прегракване, за да получи своя дял от шумотевицата. Известно време вестниците ще тръбят от първите си страници до небесата, но под повърхността, по документи, всичко приключи. Можеш вече да се опиташ да забравиш.
Младата жена рязко вдигна към него поглед, наситените й сини очи се разшириха. После се извърна и се загледа пак над тревата.
— Зле ли си ранен в главата, Сам? — попита тихо.
— Не — отвърна Делагера. — Нищо ми няма… Мисълта ми е, че Стела Ла Мот застреля Мастърс. А също и Дони. Ейдж пък уби нея. Всички дружно са мъртви. Вероятно никога няма да научим как именно е бил убит Имлей. Според мен вече няма значение.
Без да вдига очи към него, Бел Мар едва чуто прошепна:
— Ти откъде знаеше обаче, че Имлей е горе във вилата? Във вестника пише…
Тя млъкна и изведнъж се разтрепери. Той се взираше вдървено в шапката, която стискаше в ръка.
— Не знаех. Мислех, че Дони е бил застрелян от жена. Затова логично предположих, че трупът горе при езерото е на Имлей. Пасваше на описанието.
— А как разбра, че жена… е застреляла Дони?
Гласът й пресекваше — задавен шепот.
— Просто знаех.
Направи няколко крачки и спря, загледан в дърветата. Бавно се извъртя, върна се, застана отново до нейния шезлонг. Лицето му беше смъртно уморено.
— Толкова ни беше добре заедно… на тримата. Ти, Дони и аз. Животът погажда гадни номера на хората. Всичко изчезна без следа — всичко хубаво.
Гласът й бе същият шепот.
— Може да не е изчезнало, Сам. Трябва често да се виждаме с теб… занапред.
Лека усмивка раздвижи ъгълчетата на устните му и пак изчезна.
— За пръв път се опитаха да ме злепоставят — отбеляза с много слаб глас. — Дано да е последен.
Главата на Бел Мар леко се отметна. Ръцете й се вкопчиха в ръкохватките на шезлонга, бели на фона на лакираното дърво. Тялото й сякаш се скова.
След малко Делагера бръкна в джоба си и нещо златисто проблесна в ръката му. Погледна го безжизнено.